Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

„Да — отвърна тихо бухалът. — Търся Асгарот и се нуждая от съюзник от твоя народ… Пази се! Асгарот пристига.“

Скръсти криле пред гърдите си и се стопи като утринна мъгла.

Пред входа на хралупата се спусна сянка. Черни криле затъмниха слънцето и мирис на буря изпълни малката бърлога. Съществото, което заслиза по стълбите, крачеше приклекнало, а кокалчетата на провисналите му ръце се удряха по земята. Имаше очертанията на мъж, но в острите му зъби и нокти нямаше нищо човешко. Зад гърба му се простираше мракът.

Към нея пристъпваше Сияен на мрака, хладен и зловещ.

Ерин отвори очи тъкмо в момента, в който вратата на спалнята й изскърца. Сърцето й биеше като лудо. Беше оставила запалена една свещ.

В стаята с тържествен вид влезе Селинор. Ерин беше сигурна, че локъсът на Асгарот е наблизо, и стисна камата под възглавницата, готова да я забие в шията на Селинор в мига, в който той се отпусне в леглото.

Но зад Селинор пристъпваше крал Андърс.

Ерин усети със сигурност, че един от двамата е локъс, но не знаеше кой точно.

— О — възкликна добронамерено крал Андърс, — радвам се, че си будна.

— Току-що пристигна куриер от Хиърдън — съобщи Селинор. — Огромна орда хали е излязла от подземния свят и напредва през Мистария. Габорн е изпратил зов за помощ до всички северни кралства. Моли всеки, който може да се притече на помощ, да пристигне утре преди залез-слънце с копия и лъкове в Карис.

Изпитото като череп лице на крал Андърс бе пребледняло.

— Трябва да се отзовем на призива му преди първите лъчи — промълви той. — За толкова кратко време мога да изпратя малко войски, но вече пътува пратеник да съобщи на Габорн, че нов Земен крал потегля в негова защита. Ще направим всичко, което е по силите ни!

Габорн тичаше. Кални кратерчета разплискваха белезникав калцит по белите стени на тунела. През стените до слуха му достигаше ревът на пара, която фучеше през скритите зад тях комини — изглежда, халите бяха оградили със стена огромни реки от кипяща вода. Тътенът в ушите му не секваше.

Светлината на опаловата игла бе започнала да помръква. Нямаше никаква представа още колко време ще свети. Струваше му се, че тича вече дни, а може би и седмици. Усети пред себе си опасност, спря и огледа следите.

Пътят пресичаше пещера, издълбана грубо от огромен скален червей. Част от тавана бе рухнала и подът бе покрит с натрошени камъни и кал. Мястото бе идеално за засада. Главният тунел бе отъпкан от стъпките на безброй хали, но в страничния бе израсъл червен буренак, висок до коляно.

Оттам бяха изпълзели отровни червеи и гъмжаха с хиляди по пода: хранеха се с оставените от ордата на халите изпражнения. Подобните на плужеци гадини, дълги колкото човешки пръст, бяха сиви и тъмночервените вени прозираха под кожата им. Изпускаха отровен секрет, който причиняваше изприщване, но един едър рак-слепец явно бе забравил това и ги поглъщаше, ровичкайки из мръсотията.

Габорн не забеляза пресни следи от хали на кръстовището, нито някое подозрително надничащо над пръстта сетивно пипало. Но усещаше, че смъртта дебне наблизо.

Наоколо имаше хала, може би не само една. Усети лека миризма на плът, която скоро се превърна в миризма на плесен. Халите си шепнеха с миризми.

Погледна пътя пред себе си и усети внезапен прилив на енергия. Облекчителите в Хиърдън му прехвърляха още дарове. Не бе сигурен дали на мускули, или на издръжливост, но бяха добре дошли за човек, тичал дълго, без да спре.

Габорн стисна здраво с влажната си длан кожената ръкохватка на копието за хали и се приготви да продължи напред.

„Почакай!“, предупреди го Земята.

Габорн не усети причини да чака, но се подчини и нов прилив на свежест нахлу в мускулите му. Бе получил дар на гъвкавост.

Вдигна крак и се приведе напред, но Земята отново му прошепна да изчака. Неочаквано той проумя предупреждението. Опасността бе намаляла, но все още бе твърде голяма. Земният дух му забраняваше да тръгне, преди да е получил достатъчно дарове.