Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Няма, която беше дарила своя Глас на господаря си.

Боренсон почти нямаше сили да изпълни задачата си. Стомахът му се сви, доповръща му се. Но беше добър войник. Цял живот — добър войник. Не можеше да позволи на детето да се измъкне през влажните решетки на портикула и да извика за помощ. Въпреки че детето трябваше да умре, жертвата му щеше да спаси живота на хиляди хора в Мистария.

Той притича и грабна метлата от ръката на детето. Момичето се опита да изпищи, опита се да се измъкне от здравата му ръка. Запълзя към една маса и в ужаса си събори една пейка.

— Съжалявам! — с гняв прошепна Боренсон и прекърши врата ѝ, за да не страда повече.

После леко положи телцето на пода, чу топуркане отзад в масларната — в сенките, хвърляни от фенера. Още едно момиченце стоеше там, с блеснали в тъмното черни очи.

При всичките свои героични представи през този ден не си беше представял това — неохранявана цитадела, където ще трябва да избива деца.

Така започна най-мрачната нощ в живота на Боренсон.

Докато препускаха през горите под черните дървета, Бинесман държеше тоягата си вдигната високо, за да свети на всички със смътната си светлина. Но и това като че ли беше уморително за него — Бинесман изглеждаше изцеден и състарен.

Дърветата плющяха край тях.

Габорн имаше хиляди въпроси и изпитваше не по-малко колебания. Искаше му се да поговори с Бинесман. Но засега не задаваше въпросите си. В Мистария се смяташе за проява на грубост да разпитваш някого по начина, по който Габорн искаше да разпита Бинесман сега. Габорн винаги беше смятал, че това правило на доброто възпитание е въпрос на чист обичай, породен без причина, но сега разбра, че е нещо повече.

Като задаваше въпроси, човек нарушаваше Невидимото владение на другия. Най-малкото — отнемаше му време. А информацията често си има цена, цена не по-малка от тази на земята и златото, така че щом я отнемаш, ти ограбваш другия.

За да престане да мисли за обалина, както и за изчезването на създадения от Бинесман вайлд, Габорн се съсредоточи върху това свое прозрение, замисли се колко често добрите порядки са вкоренени в необходимостта на човек да зачита Владенията на другите. Вече определено можеше да разбере как обръщения и жестове на почит се наместват в една по-голяма схема.

Но мислите му скоро се отклониха от тези неща и той отново взе да прехвърля в ума си онова, което беше видял.

Габорн подозираше, че Бинесман знае много повече за тъмното време, което щяло да дойде, отколкото бе готов да каже пред Радж Атън, може би много повече, отколкото можеше да сподели. Обучението на магьосниците беше продължително и ревностно, а Габорн беше чувал, че някои основни принципи можело да бъдат разбрани едва след години усърдно учение.

След продължителен размисъл Габорн реши, че има някои неща, за които човек не бива да пита един магьосник. Каква ли цена бе заплатил Бинесман, за да вдъхне живот на своя вайлд?

Земният пазител свърна встрани от пътя и пое по кривите пътеки през дърветата. Никой съгледвач нямаше да може да се оправи сред този влудяващ мрак. Габорн остави чародея да ги води мълчаливо под звездната светлина в продължение на час, докато не стигнаха до някакъв стар път. Оттам Бинесман подкара конете на север, после пътят се насочи към една височина с изглед към широките поля пред село Трот, на двайсет мили западно от замък Силвареста.

В низината се виждаха стотици многоцветни шатри — ордите южняшки търговци, които бяха дошли на север за Хостенфест, но бяха принудени да опразнят полетата край замък Силвареста, когато се появиха войските на Радж Атън.

Бинесман извика на конете да спрат и се загледа към тъмните поля. Тревата беше изгорена до бяло от късното лятно слънце, така че звездната светлина се отразяваше от нея и се виждаше добре.

— Виж! — прошепна Йоме.

Габорн проследи насочения ѝ пръст и видя нещо тъмно да пълзи през полетата към копринените павилиони, конете и мулетата.

Бяха върколаци, стотина. Лазеха по корем към шатрите, за да намерят храна. На изток, покрай височината, той забеляза и няколко едри канари и разбра, че трима от главанаците гиганти също се промъкват към края на гората.

Гладни. Бяха гладни за месо. Радж Атън беше докарал в похода си гигантите и върколаците чак дотук и те бяха оцелели в сутрешната битка, но сега бяха гладни.

— Ще трябва да внимаваме — каза Габорн. — Конете трябва да попасат и отпочинат. Но докато стане безопасно, може би трябва да излезем на открито, където няма да ни изненадат. — Габорн обърна коня си на изток, обратно към замък Силвареста. Оттам можеше да се хване пътят през хълмовете Дъркин на юг.