Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Опасно ли е? — попита Габорн. — Какво може да прави?

— То е като средоточие за моята сила — отвърна Бинесман. — Също както водните чародеи извличат сила от морето, или както огнетъкачите черпят от Огъня, аз черпя сила от Земята. Но някои видове земя съдържат повече първична сила от други. От десетилетия ровя из земята, за да намеря подходящите почви, най-подходящите камъни. Чак тогава призовах моя вайлд от тях.

— Значи… то не е нищо повече от пръст и камъни? — попита Габорн.

— Напротив — каза Боренсон, — много повече е. Не мога да го контролирам — то е точно толкова живо, колкото ти или аз. Вайлдът си избра форма от моя ум. Опитах се да си го представя като воин, който да се сражава с халите, зелен рицар като онези, които са служели на твоите предци. Но дори и в това не можах да го удържа.

— Ще трябва да разпратим вест — каза Габорн. — Да помолим хората да ни помогнат в издирването му.

Бинесман се усмихна уморено, откъсна от земята стрък трева и го задъвка.

— И така, Радж Атън е изгубен за нас. Надявах се на по-добро.

Йоме завари Габорн и чародея до едно дървено корито да хранят конете — те ядяха както могат само подсилени коне: дъвчеха толкова бързо, че тя чак се уплаши за тях.

После отведе баща си до потока и го изми. Беше се подмокрил близо до Седемте камъка, а не ѝ беше останало време да се погрижи за него.

Когато най-сетне Габорн дойде при нея, като остави конете на вещите грижи на Бинесман, Йоме беше подсушила баща си, беше го преоблякла в чисти дрехи и той лежеше в края на градината, полегнал на един корен за възглавница, и похъркваше доволно.

Гледката беше необичайна, но все пак успокояваща. Бащата на Йоме беше Владетел на руни, с няколко дара на жизненост и други на мускул. Само веднъж в живота си тя го беше виждала да спи, и то само за половин час. Все пак се зачуди дали от време на време не е подрямвал до майка ѝ. Разбира се, понякога беше оставал да полежи до майка ѝ, знаеше Йоме, и да размишлява над проблемите на кралството в нощта.

Но да спи? Почти никога.

Дългият ден трябваше да е изтощил баща ѝ до изнемога.

Габорн приседна до Йоме и опря гръб на същото дърво. Взе една зряла слива от купчинката до ръката си и я изяде.

Облаците отново бяха започнали да се трупат, а вятърът от юг се усили. Беше точно като в Хиърдън наесен. Слаби облачни фронтове бързо преминаваха отгоре, носейки бури, които не траеха повече от час-два.

Бинесман отведе конете при потока. Те бързо утолиха жаждата си и спряха да пият по негова команда. След това един от тях попасе от ниската трева край потока; останалите просто заспаха прави.

Но големият кон на Радж Атън стоеше неспокоен край потока, също като Бинесман. След малко чародеят каза:

— Сега трябва да ви оставя, но ще се срещнем при Лонгмът. Ако яздите бързо, на земята има малко неща, които могат да ви притеснят.

— Не се притеснявам — отвърна Габорн. Колебливият поглед на Бинесман подсказа, че не е много съгласен с него. Но и Габорн го беше казал храбро само за да успокои чародея.

Бинесман се метна на коня на Радж Атън.

— И гледайте да си починете. Животните можете да оставите да спят само за час-два. Към полунощ Радж Атън ще е свободен отново да тръгне по петите ви… макар че ще пусна едно заклинание да ви предпази.

Бинесман зашепна някакви думи и извади стрък трева от джоба на халата си. Подкара напред и го хвърли в скута на Габорн. Магданоз.

— Пази го. Ще попие миризмата ти, ще я скрие от Радж Атън и войниците му. А, и преди да тръгнете оттук, Габорн, отскубни един косъм от главата си и го завържи на седем възела. Ако Радж Атън тръгне да ви преследва, ще започне да се върти в кръгове.

— Благодарим ти — казаха Йоме и Габорн.

Бинесман обърна жребеца си и препусна в галоп на юг.

Йоме беше уморена, ужасно уморена. Огледа се да намери някое меко място на земята, на което да сложи главата си. Габорн се пресегна, хвана я за рамото и я придърпа към себе си, за да може да отпусне глава в скута му. Жестът беше изненадващ. Интимен.

Тя остана да лежи така, затворила очи; и го слушаше как яде сливи. Стомахът му издаваше странни звуци и тя не можа да се почувства съвсем удобно.

Габорн посегна и нежно я погали по брадичката, по косата. Беше си мислила, че докосването му ще е… да, успокояващо. Но не беше.

Вместо да я успокои, то я изнерви. Отчасти защото се боеше, че ще я отхвърли. Макар да беше казвал, че я обича, Йоме не вярваше, че може да я заобича дълбоко.