Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

След като фургонът с Посветителите подмина, след като се изнизаха всички готвачи, оръженосци и цялата човешка гмеж, точеща се след войската, и още около хиляда мечоносци, след като преминаха и последните хиляда стрелци в ариергарда, Боренсон мрачно осъзна, че избиването на векторите на Радж Атън ще е невъзможно.

Трябваше да се съсредоточи върху проникването си в цитаделата на Посветителите в замък Силвареста. Притесняваше го големият брой стражи, които може би го чакаха там.

Бурята набираше сили и облаците обгръщаха небето. Ветровете замятаха от гората вълни от сухи листа. С приближаването на вечерта облаците засипаха мълнии из небесата. Скоро заваля и дъждът — пороен и безмилостен.

Боренсон придърпа походното си одеяло над главата си и се замисли за Мирима, в Банисфер. Тя имаше трима Посветители — обезумялата ѝ майка и двете ѝ грозни сестри. Бяха дали твърде много от себе си, за да сплотят семейството, да спечелят своята битка срещу бедността. Мирима беше разказала на Боренсон как е умрял баща ѝ.

— Майка ми е отраснала в имение и също е имала дарове — каза му тя. — А баща ми беше богат по едно време. Продаваше фини платове на пазара, правеше зимни палта за богатите дами. Но един пожар изгори дюкяна му и палтата му изгоряха заедно с него. Всичките пари на семейството трябва да са изгорели в този пожар, защото не намерихме нищо.

Доблестен начин да се каже, че баща ѝ е бил убит при грабеж.

— Дядо ми още е жив, но си е взел някаква млада жена, която харчи повече, отколкото той може да ѝ носи.

Боренсон се беше зачудил накъде клони, докато тя не прошепна част от една стара поговорка: „Щастието е лодка… в бурно море, която се вдига и пада с всяка гигантска вълна.“

Мирима, беше разбрал той, му казваше, че не вярва в щастието. Въпреки че уговореният им брак можеше да прилича на щастие, то беше само защото за момента бяха прехвърлили гребена на поредната вълна, а тя се боеше, че всеки миг малката ѝ лодчица ще се блъсне в следващата, ще се разбие и може би ще потъне завинаги.

Точно така се чувстваше самият Боренсон сега — давещ се, надяващ се течението да го извлече на спасителния бряг. Цялата идея да се изпрати един човек, за да щурмува цитаделата на Посветителите, беше неосъществима. Най-вероятно щеше да завари цитаделата добре охранявана и щеше да му се наложи да се оттегли.

Но той знаеше, знаеше, че дори да има и най-малкия шанс да проникне вътре, трябва да го направи.

Вечерта бурята отмина, но той продължи да седи неподвижно, заслушан как водата капе тихо от листата, заслушан в пукота на клоните под напора на вятъра. Вдишвате мириса на гнили листа, богатия мирис на горската почва, чистия мирис на земя. И на пепел.

Избиването на Посветители никак не му се нравеше. Боренсон се мъчеше дълги часове да втвърди решимостта си, представяше си как би могло да бъде — как изкатерва стените, как се бие със стражите.

Представи си как препуска до стените на замъка и влиза вътре, как отива до портите на цитаделата на Посветителите, как поваля излезлите на пътя му защитници, как се залавя да изпълни дълга си.

Такъв щурм сигурно щеше да изглежда героичен и вероятно щеше да се окаже гибелен за него. Искаше да го направи, да приключи най-после с тази ужасна задача. И с най-голяма охота щеше да извърши този самоубийствен щурм, ако не беше Мирима.

Ако се опиташе да проникне в цитаделата през деня, щеше да изложи задачата си на голям риск. Нещо повече, дори да успееше да влезе и да избие Посветителите, след това трябваше да се върне при краля и да докладва… какво е станало между него и Габорн, да му каже и защо беше оставил Силвареста живи.

Не можеше да излъже крал Ордън, да се престори, че не е виждал Габорн.

Затова остана загледан в гаснещото на запад слънце, проснало златото си по облаците, докато не връхлетя нова буря.

Той яхна коня и пое към хълма южно от замък Силвареста.

„Не аз съм смъртта“ — каза си той, въпреки че толкова години се беше тренирал да бъде добър войник. Беше се превърнал във великолепен воин, във всяко отношение. А сега трябваше да изиграе ролята на убиец.

В ума му проблесна един образ, отпреди пет години, когато кралица Ордън беше убита в леглото ѝ, с новороденото ѝ бебе. Боренсон се беше опитал да прониже с меча си убиеца — грамаден мъж, който се движеше бързо като змия, човек в черен халат, с покрито лице. Но убиецът се беше измъкнал.

Ужасно го болеше от спомена за такива неща. А още повече го болеше при мисълта, че сега той ще бъде поредният убиец.