Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Допреди миг имаше само купчина странно разпиляна по земята смет, а в следващия се оформиха кости и жили. Запулсираха и се изпънаха мускули, бели дробове се издуха в едно мощно вдишване. Листа, клони и трева се вплетоха в плът, прошарвайки оформящото се тяло със странна патина от зелено и кафяво, червено и жълто.

Всичко това стана толкова бързо, че Джюрийм не можа да различи добре как почвата изригна нагоре, за да придаде на съществото форма и живот.

„Грозен избавител, Светъл разрушител“ вдигна невероятно дългата си ръка, докато плътта се оформяше. Отначало приличаше само на същество от пръст, но кожата светкавично се втвърди и заблестя в смарагдово сияние по шията и по гърба, с убито жълтите оттенъци на мъртви есенни листа.

Воин, и то какъв! Джюрийм ахна. Туфи зелена трева и чистата белота на речни камъчета разцъфтяха по лицето и гърлото на воина.

Воинът се изправи тромаво на колене, изви глава нагоре и звездната светлина удари очите му. Очите бяха плоски и мъртви като камъни по речно дъно, докато сияйната светлина на звездите не ги улови и не се отрази в тях; тогава те засияха все по-ярко и по-ярко. Бушуващ, пламенен разум изпълни тези очи… и мир, чувство на покой, което накара Джюрийм да закопнее да е някъде другаде, да е нещо друго.

Джюрийм знаеше какво означава това… същество. Мнозина магьосници се стремяха да овладеят земните сили. Най-съвършените между тях бяха чародеите на Аррдюн, великите създатели и творци на магически артефакти сред расата на арр . Сравнени с тях, човешките Земни пазители често биваха смятани за слаби, тъй като малцина Земни пазители се месеха в човешките дела, а на тези, които го правеха, им трябваха столетия, докато съзреят.

Но се говореше, че един съзрял Земен пазител е сред най-страховитите същества, на които може да се натъкне човек.

А знакът, че един Земен пазител е съзрял, беше когато призове към живот своя вайлд — същество, родено от кръвта и костите на земята, жив талисман, сражаващ се за своя господар. Елдеар беше сътворил гигантски кон, който да язди в битка срещу тот. Елдеар беше казал, че неговият вайлд може да бъде „унищожен, но никога победен“.

Джюрийм не разбираше всички тези уклончиви и смътни позовавания и цитати за Земните пазители и техните вайлд. Знанието за тях беше заглъхнало с хилядолетията.

Но сега, докато вайлдът се оформяше, отвсякъде започна да се надига ужасен вятър, който запищя високо в клоните на дърветата и зашиба със свирепи камшици косата на Джюрийм. Връхлиташе бързо и стремглаво, истинска буря.

После на воина започна да му расте коса — дълга зелена коса като водорасли, която се спусна на гъсти, къдрави кичури по гърба и раменете и покри гърдите му.

Щом воинът се оформи напълно, Джюрийм се втрещи от изненада, защото различи по тялото му кръглите гърди и очерталите се изящно женски извивки.

Жена. Оформяше се жена, висока и красива жена с изящни извивки на тялото, с дълга коса и гладки ръце и крака.

Джюрийм ахна. Вайлдът нададе вик, който разтърси земята, вятърът удари още по-напористо и я вдигна във въздуха… така че тя се превърна в зелена нишка, издигаща се високо-високо над дърветата, на юг. После изчезна.

Поляната притихна. Вятърът секна.

Джюрийм стоеше като вкаменен, онемял. Не знаеше дали точно това беше целял Бинесман. Дали неговият вайлд бе отлетял да изпълни някоя поръчка? Или вятърът я беше отнесъл?

А наистина ли беше имало изобщо зелена жена?

Сърцето на Джюрийм биеше бясно, той стоеше останал без дъх, замаян от благоговение. Объркан.

Озърна се наляво и после надясно, за да види реакцията на войниците. Всичко се беше случило толкова бързо…

Конят на принц Ордън цвилеше в ужас, изправяше се на задните си крака и нервно риташе във въздуха. На коня сигурно му се беше сторило, че жената просто се е въплътила в нозете му.

— Мир — промълви Бинесман на животното. То се укроти, а Бинесман се втренчи нагоре, където създанието му бе изчезнало в небесата.

Чародеят изглеждаше… унил.

Имаше нещо нередно тук. Бинесман не беше очаквал, че неговият вайлд ще избяга така.

Сега Бинесман беше изцеден. Изтощен. Състарен и прегърбен в пурпурния си халат. Ако беше мислил вайлдът да се сражава за него, то планът му, изглежда, ужасно се беше объркал. Бинесман отпусна глава и я поклати отчаяно.

— Какво направи ти, стар и глупав магьоснико? — изсъска Радж Атън. — Къде е вайлдът? Обеща ми оръжие.

Бинесман поклати глава.