Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Щом приближи, Боренсон видя, че по стените на замък Силвареста крачат малко стражи. Верните войници на Силвареста бяха избити; Радж Атън не беше оставил нито един да пази празната коруба на града. Боренсон не успя да забележи нито един мъж по стените на цитаделата на Посветителите.

Това го натъжи. Старите приятели — капитан Олт, сър Вонейс, сър Читъм — трябваше да са по тези стени. Но ако бяха живи, сега те лежаха в цитаделата на Посветителите. Спомни си една случка отпреди три години, когато беше взел меласа на лова и я изсипа на тънка струйка през дърветата чак до краката на заспалия Дероу, след което наклепа и ботушите на капитана.

Когато се събуди и видя една мечка да ближе краката му, Дероу вдигна с крясъците си целия бивак.

Боренсон извади бялото шишенце с мъглата, издърпа запушалката и я остави да потече.

И само след половин час вече беше смъкнал бронята си и тръгна да извърши самотното си катерене. Изкачи външната стена от западната страна на града, загърнат от мъглата, която пълзеше заедно с него.

След това се добра до Вътрешната, Кралската стена и я преодоля лесно. По тази стена крачеше само един младеж, но в този момент той беше с гръб към него.

Към полунощ Боренсон стигна до основите на цитаделата на Посветителите и грижливо огледа стената. Не се доверяваше много на очите си, безпокоеше се, че в Кралските кули може да са скрити стражи. Затова изкатери стените ѝ от северната страна, откъм дърветата при гробниците, където малко остри очи можеха да го забележат.

Дъжд загръщаше цитаделата и затрудняваше намирането на процепи между камъните. Минаха дълги минути, докато стигне върха.

Там се увери, че пасажите наистина са без охрана, но когато притича по стълбите надолу към вътрешния двор, забеляза двама градски стражи — младежи с малко дарове, — скрили се от проливния дъжд под заслона на портикула.

В мига, в който една мълния изпълни небето, той се втурна към тях и ги закла, докато гърмът разтърсваше цитаделата, така че никой не можа да чуе виковете им.

Но още докато ги убиваше, се зачуди. Нито един Непобедим? Никой, който да пази всички тия Посветители?

Приличаше на клопка. Може би стражите се криеха между Посветителите.

Боренсон погледна към лъсналите от дъжда камъни в цитаделата. Светлините в големите стаи бяха угасени, макар че в кухните все още светеше фенер. През портикула духаше свиреп вятър и метеше по двора.

Убиването на Посветители си беше изкуство, цяла наука. Някои от Посветителите вътре, знаеше Боренсон, щяха да се бранят сами, мъже като него, които сами притежават десетки дарове и дълга практика в боравенето с оръжие. Можеше да са осакатени — глухи или слепи, неми или без усет за миризма — но все пак можеше да са опасни.

Така че при избиването на Посветители здравият разум диктуваше да избягваш такива мъже, да убиеш първо онези, които служеха като техни Посветители, за да отслабиш по този начин най-опасните си противници.

Затова започваш да избиваш най-напред жените и младите. Винаги се стремиш най-напред да убиеш най-слабите. Убиеш ли човек с двайсет дара, изведнъж ще установиш, че са се пробудили двайсет Посветители, които вдигат тревога или скачат да се бият с теб.

Въпреки че може да се изкусиш да пощадиш един-двама Посветители, истината беше, че ако го направиш, те могат да повикат стражи. Затова ги избиваш всички.

Избиваш хора от простолюдието, които само са дали дарове, не са получили. И започваш от дъното на цитаделата, като блокираш всички изходи, и си пробиваш път към по-горните етажи.

Освен ако, разбира се, някой в цитаделата не се събуди.

„Най-добре да започна от кухнята“ — каза си Боренсон. Взе ключа от убития пазач и заключи портикула, за да не може никой да влезе или да избяга, след което отиде до кухнята. Вратата беше заключена, но той пъхна зъбеца на попадналия му подръка боен чук в процепа. С даровете му на мускул от осем мъже не беше голям подвиг да изтръгне вратата от пантите.

Завари в кухнята едно невзрачно момиче, оставено да помете пода късно през нощта. Още дете, може би осемгодишно, със сламеноруса коса. Боренсон го позна — слугинчето, което се беше прилепило към принцеса Йоме предния Хостенфест. Твърде малко, за да е дало дар. Силвареста, разбира се, никога нямаше да вземе дар от същество като него.

Но Радж Атън беше тук, осъзна Боренсон. Момичето беше отдало дара си на него.

Щом видя Боренсон на прага, то отвори уста да изпищи. Нищо не излезе.