Марисса Майер - Скарлет

Скарлет се затича към стълбището срещу нея, като се питаше дали не бе самоубийство да се върне във фоайето, но от друга страна знаеше, че да остане заклещена тук, не беше никакъв изход.

Тя стигна стълбището, но кракът й се удари в долния ръб на фонтана. Препъна се и извика.

Ран се беше хвърлил отгоре, още преди да се удари в земята.

Той заби нокти в рамото й и я обърна по гръб върху счупените малки плочици от пресъхналото корито. Тя погледна в искрящите му очи — очи на луд, на убиец, и си спомни Вълка на арената на борбите.

Страхът скова гърлото й, задушавайки вика й.

Той я хвана за ризата и я вдигна от земята. Тя стисна ръцете му за китките, но беше прекалено уплашена, за да се бори, когато той поднесе лицето й към своето. Скарлет едва не повърна от дъха му, вонящ на разложено месо и кръв, толкова много кръв… баба й.

— Ако самата мисъл за това не ме отблъскваше, бих се възползвал от теб тук, след като сме изцяло сами — рече той, а Скарлет потрепери. — Само за да видя изражението на брат ми, когато му кажа. — И с един вик той я запрати в статуята.

Гърбът й се удари в бронзовия пиедестал и в главата й избухна болка, която я остави без въздух. Тя се свлече на земята, стисна гърдите си и се помъчи да си поеме дъх.

Ран клекна пред нея и се приготви да скочи. Облиза с език зъбите си и ги покри с лига.

Стомахът й се сви. Тя ритна земята, опитвайки се да се избута с крака в малкото пространство между статуята и стената. Да се скрие. Да изчезне.

Той скочи.

Тя се сви до стената, но ударът така и не дойде.

Скарлет чу един боен вик, след който последва тежко тупване. И ръмжене.

Тя пусна треперещите си ръце. В центъра на подземието две фигури се бяха сплели една в друга. Щракаха челюсти. Кръв капеше от изопнатите мускули.

С размазан поглед тя успя да си поеме дъх, щастлива, че гърдите й се повдигнаха. Протегна нагоре ръка, хвана се за статуята и опита да се повдигне, но мускулите на гърба й изстенаха.

Тя стисна зъби и започна да подпъхва краката под тялото си, борейки се с болката, докато — задъхана и потна — можа да се изправи до бронзовата богиня.

Ако успееше да се измъкне оттук, преди боят да е свършил.

Ран направи хватка на главата на другия мъж. Смарагдовите очи на противника му пронизаха Скарлет за един миг, в който сърцето й спря, а сетне той преметна Ран през главата си.

Земята се разтресе от удара, но Скарлет нищо не усети.

Вълка.

Това беше Вълка.

Ран рипна на крака и двамата с Вълка отскочиха един от друг, всеки изопнат под бушуващата у него енергия. Скарлет почти я виждаше да кипи и да се надига под кожата и на двамата. Вълка беше покрит с дълбоки рани и кръв, но, застанал леко приведен напред, той изглежда не ги забелязваше, а разгряваше китките си.

Ран оголи зъби.

— Върни се на поста си, Ран — изръмжа Вълка. — Тя е моя.

Ран изпръхтя с отвращение.

— И да ти позволя да ме изложиш! И не само мен, а цялото семейство с твоето новооткрито състрадание, така ли? Ти си позор! — Той изплю една кървава храчка на изпочупения цимент. — Нашата мисия е да убиваме! Хайде, отдръпни се, за да мога да я убия, освен ако не искаш сам да го направиш.

Скарлет погледна отвъд тях. Стълбището беше достатъчно ниско, за да може да се прехвърли над перилата, но тялото я заболя дори от самата мисъл за това. Опита се да се отърси от немощта си и с огромни усилия допълзя до края на фонтана.

— Тя е моя! — повтори Вълка, а в гласа му се долови ниско ръмжене.

— Не искам да се бия с теб за някаква си жена от човешкия род, братко — рече Ран, но заради омразата, изписана на лицето му, нежното обръщение прозвуча повече като подигравка.

— Тогава ще я зарежеш.

— Оставиха я под моя надзор. Не биваше да напускаш поста си, за да се върнеш при нея.

— Тя е моя! — гневът на Вълка пламна и той удари силно близкия свещник, откъсвайки бронзовата поставка от стената. Скарлет залегна, а свещникът падна на пода и из коритото на фонтана се разхвърчаха восъчни свещи.

Вълка и брат му стояха все така приведени. Задъхани. Освирепели.

Накрая Ран изръмжа.

— В такъв случай, ти си направил своя избор.

И той се хвърли напред.

Вълка удари с отворената си длан още във въздуха и го прати в стената на фонтана.

Ран се приземи и изскимтя, но бързо се изправи на крака. Вълка се хвърли напред и заби челюсти в ръката на Ран, под лакътя му.

Ран извика от болка и с острите си нокти раздра надълбоко гърдите на Вълка, оставяйки яркочервени следи. Вълка пусна захапката си и удари Ран през лицето с гърба на ръката си, като го запрати замаян право в статуята на фонтана.