Марисса Майер - Скарлет

— Ти. — Той я заплю с думата, пълна с омраза. — Ти какво направи с мен?

Направи още една колеблива крачка към нея, а тя избяга назад, като се отблъскваше с пети от земята, но усилията й бяха безполезни. Преди да успее да примигне, той се бе надвесил над нея и тя падна на лакти, без дори да се налага да я докосва. Ръцете му удариха земята от двете й страни.

Скарлет го погледна в очите, които сега сякаш сияеха в мрака. Устата му беше рубиненочервена, а ризата му отпред чернееше от кръвта. Дрехите му, косата му, кожата му — целият миришеше на кръв.

Щом тя усещаше миризмата толкова остро, не можеше да си представи колко много той е завладян от нея.

Той изръмжа и наведе носа си до врата й.

Подуши я.

— Вълк, знам, че не искаш да ме нараниш.

Носът му се опря в челюстта й. Дъхът му помилва рамото й.

— Ти ми помогна. Спаси ме.

Гореща сълза се търкулна по бузата й.

Връхчетата на косата му, станала отново буйна и разрошена, докоснаха леко устните й.

— Нещата се промениха.

Сърцето й запърха като светулка с едно крило. Пулсът й биеше тежко във вените и тя всеки миг очакваше зъбите му да я стиснат за гърлото. Но нещо го спираше. Досега вече можеше да я е убил, но не беше го направил.

Тя преглътна.

— Ти ме защити от Ран. Не си го направил, за да ме убиеш сега.

— Не знаеш какви мисли ми минават през главата.

— Знам, че не си като тях. — Тя се загледа в огромната луна над хоризонта. Напомни си, че той не е чудовище. Това беше Вълка, мъжът, който толкова нежно я бе държал в обятията си. Мъжът, който й бе дал идентификационния чип, за да й помогне да избяга. — Нали каза, че никога не си искал да ме плашиш? Е, сега ме плашиш.

Ръмженето му отекна в тялото й. Скарлет потръпна, но заповяда на тялото си да не се отдръпва. Вместо това преглътна с мъка и долепи ръцете си до лицето му. Погали бузите му с палците си и го целуна по слепоочието.

— Спри, Вълк. Ти вече не си един от тях.

Челото му се набърчи, но възмущението му сякаш изтля. На лицето му още се четяха болка, отчаяние и безмълвен гняв, но те не бяха насочени към нея.

— Той е в главата ми — рече Вълка с грохотно ръмжене. — Скарлет. Не мога…

Той отвърна поглед встрани и лицето му се сгърчи.

Скарлет прокара пръсти по лицето му. Същата челюст, същите скули, същите белези и всички те, опръскани в кръв. Тя докосна лекичко буйната му коса.

— Остани при мен. Защити ме, както беше обещал.

Нещо изсвистя край ухото й и се заби във врата на Вълка. Вълка се скова. Погледна нагоре с разтворени очи, които бяха светнали кръвожадно, но тогава те потъмняха. Гърлото му изклокочи сподавено, силата му го напусна и той падна отгоре й.

— Вълк! Вълк! — Скарлет изви врат и видя един мъж и една жена, които тичаха към нея, а луната се отразяваше в пистолета на жената. Ужасът й бързо премина — това не бяха побеснели лунитяни. Тя върна вниманието си към Вълка и видя забитата във врата му стреличка. — Вълк! — извика тя отново, извади я от плътта му и я пусна на земята.

— Добре ли си? — провикна се жената, когато наближи. Скарлет й обърна внимание чак когато собственото й име преряза паниката й. — Скарлет? Скарлет Беноа?

Жената намали крачка и Скарлет отново погледна нагоре, но не, това не беше жена. Беше момиче с чорлава коса и деликатни, смътно познати черти. Скарлет се смръщи — беше сигурна, че и преди е виждала момичето.

Мъжът я настигна, останал без дъх.

— Кои сте вие? — попита тя и сключи ръцете си около Вълка, когато двамата се наведоха и го задърпаха от нея. — Какво му причинихте?

— Хайде — каза мъжът и хвана Вълка. Той се опита да го отскубне от ръцете й, но тя го стискаше здраво. — Трябва да изчезваме оттук.

— Престанете! Да не сте го докоснали! Вълк!

Тя хвана лицето на Вълка и го наклони назад. Ако не бяха острите му зъби и кръвта по брадата му, лицето му щеше да излъчва спокойствие.

— Какво му сторихте?

— Къде е баба ти, Скарлет? С теб ли е? — попита момичето.

Въпросът й отново върна вниманието на Скарлет към нея.

— Баба ми?

Момичето коленичи до нея.

— Мишел Беноа? Знаеш ли къде е Мишел Беноа? — В бързината си да зададе въпроса, момичето чак се запъна.

Скарлет примигна. Паметта й се задвижи. Тя наистина познаваше момичето. Тогава светлината се отрази от пръстите й и Скарлет разбра, че това не е пистолет, както си беше помислила. Това беше ръката й.

— Лин Синдер — прошепна тя.

— Не се страхувай — обади се мъжът. — Ние сме от добрите.