Марисса Майер - Скарлет

Скарлет изпищя и падна назад. Стаята с кръвта и Ран, застанал на четири крака, се завъртя.

Обвинението на баба й отекна в главата й. Всички до един са ви превърнали в чудовища.

Все така ужасена, тя се насили да извърне лице и се завъртя на една страна. Стомахът й се повдигна, но нищо не излезе, освен лиги и горчилка. Усети в устата си вкус на желязо, киселина и кръв и осъзна, че си бе прехапала езика, след като Ран я беше захвърлил в стената, но болка нямаше. Само празнота и ужас и един черен облак, който бавно пълзеше над нея.

Тя не беше тук. Това не се случваше наистина.

Стомахът й гореше от усилието да изхвърли храната, която не беше в него, докато тя се влачеше към далечната стена, отдалечавайки се колкото се можеше повече от Ран. От Ран и баба й.

Ръката й попадна на една ивица светлина от коридора. Кожата й беше ужасно бледа. Цялата трепереше.

Бягай.

Тя повдигна глава и в края на коридора видя началото на стълбището. До него — един отдавна обезцветен надпис. Към сцената.

Бягай.

Мозъкът й се опитваше с мъка да намери смисъл в думите. Към сцената. Сцената. Сцената. Последните думи на баба й.

Бягай!

Тя протегна ръце, обви пръстите си около железните пръчки на вратата и ги използва като лост. Напрегна се да се надигне. Да се изправи. Да излезе навън, в коридора, на светло.

В началото не си чувстваше краката, докато куцаше към подножието на стълбището, но щом започна да се качва нагоре, силата им се върна. Движеше се напред. Затича се.

Една затворена врата се показа най-горе на стълбището — стара дървена врата, дори без скенер за чипове на нея. Щом я отвори, тя изскърца.

Тогава отдолу се чуха стъпки, които идваха за нея.

Скарлет се озова зад кулисите. Вдясно стояха скупчени една до друга стари колони, а лабиринтът от изкуствени каменни стени и боядисани дървета запълваха сенките вляво. Вратата зад гърба й се затръшна и тя изтича в направената от дърво гора, като грабна един свещник от ковано желязо.

Вдигна го с две ръце и зачака с разкрачени крака.

Ран изхвърча от вратата с брадичка, обляна в кръв.

Скарлет замахна с все сила. Силен рев се изтръгна от нея, когато желязото срещна черепа на Ран.

Той извика и се олюля назад в завесите. Препъна се в плата и се стовари по гръб.

Скарлет заби свещника в него, защото не беше сигурна, че ще има сила да го повдигне отново. Чу как завесите се раздраха, но вече беше избягала и тичаше между декорите, оглеждаше скърцащите дървени дъски на пода, докато прескачаше прашните намотани кабели и прекатурените прожектори. Претърколи се на сцената — празно пространство от дървени дъски и трапове — и едновременно скочи и падна сред призрачния оркестър. Без да обръща внимание на болката в коляното си, разбута стойките от пътя си и хукна към салона.

Зад нея по сцената задумкаха стъпки. Нечовешки бързо.

Редиците с празните столове профучаваха край нея и тя можа да види само вратата, която се задаваше отпред.

Той я хвана за качулката.

Тя го остави да я дръпне назад и като използва инерцията си, завъртя се с лице към него и го ритна с коляно в слабините.

Той извика от болка и залитна.

Скарлет хукна под ронещите се мраморни арки, край херувимите с техните счупени ръце, край потрошените полилеи и счупените плочки на пода. Изтича надолу по мраморното стълбище, заковала поглед върху гигантските врати, които водеха към улицата. Ако можеше само да се измъкне оттук. Сред хората. В истинския свят.

Но щом стъпи във фоайето, на изхода се мярна силуетът на друг мъж.

Тя се подхлъзна от рязкото спиране и се озова в един квадрат от бледа слънчева светлина, която се процеждаше през дупката в тавана.

Завъртя се назад и хукна към другото стълбище, което слизаше обратно в дълбините на операта.

Отгоре се затръшна някаква вратата и затропаха стъпки, но не можеше да каже дали бяха на един, или двама души.

Потта покри гърба на ризата й. Краката я боляха, а приливът на адреналин вече я напускаше.

Зави зад един ъгъл и се втурна право в мрака. Основното помещение тук някога е било използвано да посреща знатните гости на операта и няколко врати и коридори водеха към всяко кътче на подземието. Скарлет знаеше, че залите вдясно щяха да я отведат обратно в затворническите килии, затова тръгна наляво. Между двете стълбища, които водеха към горното ниво, стоеше коритото на един пресъхнал фонтан. Върху пиедестала в нишата имаше бронзова статуя на полусъблечена девойка — една от малкото статуи, които бяха оцелели през вековете, въпреки че никой не се бе погрижил за тях.