Марисса Майер - Скарлет

Тя изръмжа. Ако не беше той, тя изобщо нямаше да се забърка в тази каша. Ако й беше казал истината и й беше обяснил какво става, тя щеше да измисли друг план, с който да измъкне баба си оттук, и нямаше да се остави да я отведе като агне на заколение.

Пръстите започнаха да я горят от силното стискане на решетката.

И тогава от празнотата на мазето тя чу името си.

Слабо и несигурно, зададено като въпрос в бълнуване.

— Скарлет?

Със свит стомах Скарлет пъхна лицето си между решетките и тяхната студенина притисна скулите й.

— Ехо?

Започна да трепери, докато чакаше.

— Скар. Скарлет?

— Grand-mere? Grand-mere?

Гласът утихна, сякаш говоренето го беше изтощило.

Скарлет се отлепи от решетките и хукна към леглото си, за да вземе малкия чип, който беше пъхнала под матрака.

Върна се до вратата и отчаяно захвана да се моли, да се надява. Ако и този път Вълка я беше измамил.

Тя се протегна през дупката и прокара чипа пред скенера. Той иззвънтя със същото ужасно весело звънтене, което издаваше, щом пазачите й носеха храната — звук, който до този момент беше ненавиждала.

Вратата се отвори безпроблемно.

Скарлет постоя там, докато сърцето й се блъскаше бясно. Отново се опита да долови някакъв шум от пазачите, но сградата на операта изглеждаше напълно изоставена.

Тръгна в мрака по коридора в обратната посока на стълбището. Единственият й водач бяха ръцете й, които се опираха на стените от двете й страни. Когато стигна до нова врата с железни решетки, спря и се наведе през дупката.

— Grand-mere?

Всички килии бяха празни.

Три, четири, пет — всичките празни.

— Grand-mere? — прошепна тя.

На шестата врата се чу хленчене.

— Скарлет?

— Grand-mere! — Във вълнението си тя взе, че изпусна чипа и мигновено падна на земята да го търси. — Grand-mere всичко е наред! Нали съм тук! Аз ще те измъкна. — Пръстите й напипаха чипа и тя го прокара пред скенера. Вълна от облекчение я заля, когато той звънна, но щом чу звука, баба й изстена от болка и ужас.

Скарлет дръпна решетката и влетя в килията, без да провери дали няма да се препъне в тъмното в баба си. В килията се носеше зловонието на урина, пот и тежък, застоял въздух. — Grand-mere?

Баба й беше свита на грапавия каменен под до стената в дъното.

— Grand-mere!

— Скар? Как…?

— Аз съм. Тук съм. Ще те измъкна. — Думите й преминаха в ридания и тя хвана крехките ръце на баба си, за да я прегърне в обятията си.

Но баба й извика — силен, страшен вик, който прониза ушите на Скарлет. Тя ахна и я подпря на стената.

— Недей — изхленчи баба й и тялото й се свлече обезсилено на земята. — О, Скар, не биваше да идваш! Не биваше да идваш. Не мога да понеса мисълта, че си дошла. Скарлет.

— Тя се разплака, а сълзливите й ридания гъргореха вън от нея.

Скарлет се надвеси над тялото на баба си и страхът скова цялото й тяло. Не помнеше някога да е чувала баба си да плаче.

— Какво са ти причинили? — прошепна тя и погали нежно с ръце раменете на баба си. Под тънката съдрана риза се усещаха навити превръзки и нещо мокро и лепкаво.

Скарлет преглътна собствените си сълзи и прокара ръце по гърдите и ребрата на баба си. Превръзките бяха навсякъде. Тя погали ръцете и дланите на жената. Те приличаха повече на тояги — толкова много бинт беше намотан върху тях.

— Недей, не ги докосвай. — Баба й се опита да се отдръпне, но ръцете й започнаха да потръпват конвулсивно.

Колкото се можеше по-нежно, Скарлет прокара пръстите си по дланите на баба си. По бузите й потекоха горещи сълзи.

— Какво са ти причинили?

— Скар, трябва да се махаш оттук. — Всяка дума беше изречена с мъка, докато накрая не й останаха сили ни да говори, ни да си поеме дъх.

Скарлет коленичи над баба си, отпусна главата си на гърдите й и нежно отмести лепкавата коса от челото й.

— Всичко ще се оправи. Ще те измъкна оттук, ще отидем в някоя болница и ти ще се оправиш. Ще се оправиш. — Тя си наложи да се надигне. — Можеш ли да вървиш? Как са краката ти? Ранени ли са?

— Не мога да вървя. Не мога да се движа. Трябва да ме оставиш тук, Скарлет. Трябва да се измъкнеш.

— За нищо на света няма да те изоставя. Grand-mere, тук няма никой. Имаме време. Просто трябва да измислим как… сетих се — мога да те нося. — Сълзите закапаха от брадичката на Скарлет.

— Ела тук, момичето ми. Ела насам. — Скарлет си обърса носа и зарови лице във врата на баба си. Ръцете й опитаха да я обгърнат, но успяха да се поместят толкова, колкото да се ударят в тялото й. — Не исках да те въвличам в това. Толкова съжалявам.