Марисса Майер - Скарлет

Скарлет стисна зъби, изправи се на разтрепераните си крака и се обърна с лице към вратата. Сърцето й препускаше, чакаше, а стъпките се усилваха.

Може би беше Вълка.

Идваше да й помогне, да им помогне.

Почувства се замаяна, сърцето й туптеше и не й се вярваше, че след всичко, което й бе причинил, искаше отново да го види.

Но той все пак й беше дал чипа. А и беше силен, достатъчно силен, че да пренесе баба й на ръце. Ако Вълка се беше върнал за нея, те бяха спасени.

Видя сянката на мъжа да прекосява пода, а сетне и той самият прекрачи прага.

Беше Ран и се усмихваше.

Скарлет преглътна и допря коленете си, решена да не издаде страха си. Но тази вечер у Ран имаше нещо различно. Очите му вече не бяха просто безмилостни — бяха гладни и се взираха в Скарлет, сякаш тя беше угощение, което беше чакал от много време.

— А, малка лисичке. Как успя да се измъкнеш от килията?

Цялото й тяло се разтресе.

— Остави внучката ми на мира. — Дрезгавият глас на баба й беше набрал малко сила. Тя се помръдна, опитвайки се да се изправи.

Скарлет седна до нея и стисна ръката й.

— Grand-mere, недей.

— Помня те. — Мишел Беноа се взираше гневно в Ран. — Ти беше един от онези, които ме отвлякоха.

— Grand-mere.

Ран се подсмихна.

— Имаш остра памет за такива стари неща.

— Не се бой от него — каза Мишел. — Той е омегата. Оставили са го тук, защото е твърде слаб да участва в битката.

Ран изръмжа и оголи щръкналите си зъби, а Скарлет се сви назад.

— Останах тук — изръмжа той, — защото имам да довършвам една работа. — Очите му светнаха, даже пламнаха. В тях нямаше нищо, освен омраза — огнена и необуздана омраза.

Скарлет се премести така, че тялото й да покрие баба й.

— Ти си едно нищо — обади се Мишел, а клепките й се затвориха от изтощение. Ужасът стисна сърцето на Скарлет. — Кукла на конци в ръцете на чародея. Отнели са ви дарбата и са ви превърнали до един в чудовища. Независимо колко си силен, колко остри са сетивата ти и колко си кръвожаден, ти си оставаш на най-долното стъпало сред останалите и никога няма да се изкачиш по-нагоре.

Умът на Скарлет се завъртя. Искаше разговорът да свърши, искаше баба й да спре да го разярява — знаеше, че от това няма полза. По лицето на Ран се четеше жажда за кръв.

Груб смях се изтръгна от устата му. Ръцете му хванаха рамката на вратата и от двете страни, блокирайки напълно изхода.

— Грешиш, дърта вещице. Като знаеш толкова много, не знаеш ли какво става, когато някой от глутницата убие своя алфа? — Той не дочака отговора й. — Заема неговото място. — На бузите му се появиха трапчинки. — А аз открих, че брат ми, моята алфа, си има слабост. — Думите се изплъзнаха от устните му и в това време погледът му се спря отново върху Скарлет.

— Ти си един наивен млад мъж. — Баба й се закашля. — Слаб си. Никога няма да бъдеш нещо повече от една смирена омега. Дори аз виждам това.

Скарлет изшътка. Виждаше как расте яростта у Ран, чувстваше как гневът му се изливаше от него.

— Grand-mere!

И тогава стана ясно какво се опитваше да постигне баба й.

— Не! Тя не искаше да каже това! — Ненавиждаше себе си, че го моли, но това не я интересуваше сега. — Тя е стара! Бълнува! Остави я.

Разгневен, Ран влетя в килията, улови Скарлет за косата и я откъсна от баба й.

Тя изпищя и заби ноктите си в ръката му, но той я метна право в ъгъла.

— Не!

Баба й изпищя от болка, когато Ран я повдигна във въздуха за гърлото. Преди да може да примигне, тя беше закована за стената — твърде слаба да размаха ръце, да се бори, да окаже някаква съпротива.

— ПУСНИ Я! — Скарлет се изправи на крака и като се хвърли върху Ран, заключи ръцете си около врата му и стисна с всичка сила. Но той дори не трепна и тогава тя го одра, като се целеше в очите му.

Ран нададе вой от болка, пусна баба й на една купчина на земята и сетне изхвърли Скарлет от гърба си. Тя се свлече до стената, без да усети нищо, тъй като цялото й внимание беше насочено към немощната, бинтована фигура на баба й.

— Grand-mere!

Погледите им се срещнаха и тя в миг проумя, че баба й нямаше да се повдигне вече. Сухите й устни успяха да продумат:

— Бя… — Но нищо повече не се чу. Очите й останаха отворени и зловещо празни.

Скарлет се надигна от стената, но Ран стигна пръв. Огромната му фигура се приведе над тялото на баба й и го повдигна с една ръка под гърба, така че главата й падна тежко на твърдия под.

Като изгладняло животно, уловило първата си плячка, Ран се наведе над нея и стисна челюстите си във врата на Мишел.