Марисса Майер - Скарлет

Скарлет изпищя и се препъна назад в една колона в основата на стълбището.

Ран отново се нахвърли, но Вълка го очакваше и като го улови за врата, използва инерцията му и го преметна над главата си. Ран грациозно се завъртя и падна на крака. И двамата дишаха тежко, а от разкъсаните им дрехи капеше кръв. Те крачеха в кръг, изчакваха, дебнеха се да направят грешка.

И отново Ран направи първия ход. Хвърли се с цялата тежест на тялото си върху Вълка и го събори на земята. Устремени към врата му, челюстите му щракнаха, но Вълка обви гърлото му с ръцете си и го задържа на разстояние. Той изпъшка под тежестта на Ран, като се мъчеше да се държи настрана от зъбите му, по които се стичаха лиги, но тогава Ран заби юмрук в рамото на Вълка — там, където куршумът на Скарлет го беше ранил.

Вълка нададе вой и като сви крака, за да има опора, изхвърли Ран от себе си с един ритник в стомаха.

Ран се изтърколи настрани и двамата отново се изправиха, залитайки на крака. Скарлет виждаше как енергията им се топи, докато стояха и се поклащаха, а очите им святкаха смъртоносно. Никой не се опита да покрие раните си.

Ран обърса устата си с голата си ръка и остави кървави следи по брадичката си.

Вълка приклекна, скочи, събори Ран по гръб и се стовари отгоре му. Един юмрук се опита да го одере. Вълка залегна и ухото му отнесе тежестта на удара.

Вълка притисна противника си към мрамора, вдигна лице към тавана и зави.

Вцепенена от страх, Скарлет залепи гърба си в колоната. Воят отекна от стените в черепа й, в костите й и изпълни всяко празно място в тялото й.

Когато спря да вие, Вълка се наведе и челюстите му щракнаха в гърлото на Ран.

Скарлет се скри зад ръката си, но така и не можа да отмести поглед. Кръвта забълбука, обля брадичката и врата на Вълка и покапа на мозаичния под.

Ран се разтресе и рязко се изпъна, но силите му бързо го напуснаха. Миг след това Вълка го пусна и мъртвото тяло се просна на земята.

Скарлет се пресегна край колоната, хвана перилата на стълбището и се преметна върху стъпалата. И като куцукаше, затича се нагоре.

Фоайето беше все така пусто. Докато тичаше към входа, краката й наджапаха в локвата в средата на помещението. Вратите щяха да я отведат на улицата. Към свободата.

Тогава чу, че Вълка тичаше след нея.

Излезе навън. Хладният вечерен въздух я погълна и тя затопурка по стълбите надолу към празната улица, оглеждайки открития площад за помощ.

Но там нямаше никой.

Никой.

Вратата зад гърба й се отвори толкова бързо, че дори не бе имала време да се затвори, и тя се запрепъва слепешката през улицата. В далечината видя една жена, която тичаше по близката уличка. Надеждата припламна у нея и Скарлет накара краката си да се движат по-бързо, да полетят. Изведнъж се почувства така, сякаш можеше да се издигне и да се понесе над земята. Ако само успееше да се добере до жената и да използва порта й, за да повика помощ.

И тогава се появи още една фигура. Беше мъж, а вървежът му беше неестествено бърз. Той сви светкавично по уличката и миг след това ужасеният писък на жената се разнесе пронизително по площада, но бързо бе прерязан.

От същата тъмна уличка изригна вой.

В далечината се надигна друг вой, който поздравяваше първия, а след това и още един, и още един, докато здрачът се изпълни с кръвожаден рев.

Ужасът и отчаянието задавиха Скарлет изневиделица и тя падна, а в ръцете й се забиха кал и бетон. Задъхана и цялата обляна в пот, тя се завъртя по гръб. Вълка беше спрял да тича, но продължаваше да се приближава към нея. С премерени, дебнещи, търпеливи крачки той пристъпваше към нея.

Дишаше почти толкова тежко, колкото и тя.

Някъде в другия край на града се надигна нов виещ хор.

Вълка не се присъедини към него.

Цялото му внимание — студено, остро, гладно — беше съсредоточено върху Скарлет. Болката му беше видна. Яростта — дори повече.

Тя се отдръпна назад на изгарящите я длани.

Вълка спря, когато стигна средата на кръстовището. Лунната светлина очертаваше силуета му и очите му светеха — златни, зелени, черни, горящи.

Видя го как прокара език по зъбите си. Наблюдаваше го как свива и отпуска пръстите си.

Ченето му се местеше, сякаш за да поеме по-голяма глътка въздух.

Виждаше вътрешната му борба. Двубоя му. Толкова ясно, колкото виждаше животното — вълка у него. Толкова ясно, колкото виждаше и човека.

— Вълк. — Езикът й беше засъхнал. Опита се да навлажни изсъхналите си устни и усети вкус на кръв. — Какво са направили с теб?