Марисса Майер - Скарлет

— Grand-mere.

— Шшшт. Чуй ме. Трябва да направиш нещо за мен. Нещо важно.

Тя поклати глава.

— Спри. Ти ще се оправиш.

— Чуй ме, Скарлет. — И дори немощният глас на баба й сякаш стихна още повече. — Принцеса Селена е жива.

Скарлет стисна очи.

— Моля те, спри да говориш. Пести си силите.

— Тя замина да живее в Източната република при едно семейство на име Лин. Мъжът се казва Лин Гаран.

Скарлет въздъхна тъжно и гневно.

— Знам, Grand-mere. Знам, че ти си я укривала, и знам също, че си я дала на мъж от Републиката. Но това вече няма значение. Това не е твой проблем. Аз ще те измъкна оттук и ще се погрижа за теб.

— Не, момичето ми, ти трябва да я намериш. Тя вече е пораснала — почти колкото теб… и е киборг.

Скарлет примигна — искаше й се да може да види баба си в тъмното.

— Киборг ли?

— Ако не си е сменила името, тогава още се казва Синдер.

Името й се стори познато, но мозъкът на Скарлет беше твърде замъглен, за да може да се досети откъде го е чувала.

— Grand-mere, недей да говориш. Аз трябва да…

— Ти трябва да я откриеш. Логан и Гаран единствени знаят за нея, но щом кралицата успя да намери мен, и тях ще намери. Някой трябва да каже на момичето коя е. Някой трябва да я открие. Ти трябва да я откриеш.

Скарлет поклати глава.

— Изобщо не давам пукната пара за глупавата принцеса. За теб ще се грижа. Теб ще защитавам.

— Скарлет, аз не мога да тръгна с теб. — Бинтованите ръце на баба й погалиха тези на Скарлет. — Моля те, Скарлет. Тя може да промени света.

Скарлет се отдръпна назад.

— Но това е само едно момиче — успя да каже тя между подновилите се ридания. — Какво може да направи само?

И тогава тя си спомни името. Припомни си картината от новините — момичето, което тичаше надолу по стълбището в двореца, после падна и се приземи на купчина върху алеята от чакъл.

Лин Синдер.

Тийнейджърка. Киборг. Лунитянка.

Скарлет преглътна. Значи Левана вече беше намерила момичето. Беше я намерила, но пак я беше изпуснала.

— Все едно — измърмори тя и сложи глава на гърдите на баба си. — Това не е наш проблем. Аз ще те измъкна оттук. Ще избягаме.

Умът й трескаво затърси начин как могат да избягат и двете. Ако можеше да намери носилка или инвалиден стол, или.

Но нямаше откъде.

А и нищо нямаше да помогне нагоре по стълбите. Нямаше нищо, с което да може да я пренесе. А баба й нямаше да издържи сама.

Сърцето й се сви от болка, която изтръгна от гърлото й вопъл.

Не можеше да я остави тук в това състояние. Не можеше да им позволи да продължат да я измъчват.

— Милото ми момиче!

Тя затвори очи и навън потекоха две нови горещи сълзи.

— Grand-mere, кой е Логан Танер?

Баба й леко я целуна по челото.

— Той е добър човек, Скарлет. И щеше да те обича. Дано някой ден се срещнете. Поздрави го от мен тогава. Кажи му сбогом от мен.

Едно ридание разряза сърцето на Скарлет. Ризата на баба й беше подгизнала от сълзите й.

Така и не можа да се реши да й каже, че Логан Танер беше мъртъв, че беше полудял и се бе самоубил.

Нейният дядо.

— Обичам те, Grand-mere. Ти си всичко за мен.

Дебело бинтованите ръце погалиха коленете й.

— И аз те обичам. Смелото ми, непреклонно момиче.

Скарлет подсмръкна и си даде клетва, че ще остане тук до сутринта. Ще остане завинаги тук. Никога нямаше да изостави баба си. Ако похитителите им се завърнеха, щяха да ги намерят заедно и ако трябва — да ги убият заедно.

Но тя никога нямаше да я напусне отново.

Клетвата беше дадена, обещанието — и то и тогава тя чу, че по коридора отекнаха стъпки.

Седнала клечешком над баба си, Скарлет се извърна към коридора. Старите жици забръмчаха отгоре и бледа светлина заля килията. Вратата продължаваше да стои отворена, а решетката хвърляше по пода сенки като скелет.

Очите й бавно привикнаха към светлината. Тя затаи дъх и се ослуша, но стъпките бяха секнали. При все това, там имаше някой. Някой приближаваше.

Бинтованата ръка на баба й се плъзна в нейната и тя се обърна към нея. Стомахът й се обърна. По обруленото й лице имаше засъхнали вадички кръв, а косата й беше сплетена и сплъстена. Беше излиняла почти като скелет, но кафявите й очи все още излъчваха сила и енергия. И тя все още беше пълна с повече любов, отколкото имаше в целия останал свят.

— Бягай — прошепна тя.

Скарлет поклати глава.

— Няма да те оставя.

— Тази битка не е твоя. Бягай, Скарлет. Веднага!

Отново се чуха стъпките. Приближаваха.