Рэй Брэдбери - Зелени сенки, Бял кит

— Ами тогава…

Тя се вторачи в мен.

— Каквото и да правите, не заминавайте.

Клепачите на Рики бяха стиснати, но изпод ресниците й бликаха сълзи, стичаха се към върха на носа й и капеха в чинията.

Боже мой, помислих си, и това е първият ми ден в Ирландия, първият ден работа за моя идол.

На следващия ден след обяд обиколихме „Кортаун Хаус“, старото имение, в което бе отседнал режисьорът ми.

Имаше голяма ливада, зад нея гора, после пак ливада и пак гора.

По средата на ливадата срещнахме доста голям черен бик.

— Охо! — възкликна Джон и смъкна сакото си.

После се приближи към бика, размахвайки дрехата с викове:

— Ха, торо! Ха, ха!

Само след минута, помислих си, един от нас щеше да е мъртъв. Дали щях да съм аз?

— Джон! — викнах тихо, ако такова нещо изобщо бе възможно. — Моля те, сложи си сакото!

— Ей, торо! Оле! — продължаваше да дере гърло той.

Бикът стоеше неподвижно, вторачен в нас.

Джон сви рамене и надяна обратно сакото си.

Аз изтичах напред, за да хвърля Федала зад борда, да събера екипажа, да накарам Илайджа да предупреди Ишмаел да не тръгва, а след това да вдигна платната на „Пекод“ и да потегля около света.

И така потръгна, ден след ден, седмица след седмица. Убивах Кита всяка нощ само за да го видя възкръснал на сутринта, губех се из Дъблин, а времето нанасяше своите удари, надигайки се от мрачното си леговище сред Атлантика, с пелени от дъжд, пориви от студ и още пелени от дъжд.

Лягах в леглото и се събуждах посред нощ, мислейки, че съм чул нечий плач, може би моя собствен, но докосвах лицето си и то бе сухо.

Сетне поглеждах през прозореца и си казвах: ами да, това е просто дъждът, дъждът, вечният дъжд. Обръщах се още по-тъжен върху възглавницата и се мъчех да хвана дирите на изплъзващия се сън.

После, в късните следобеди, бродех сред сивите камъни на Килкок, покрити с бради от мъх. Това бе каменен град и дъждът валеше със седмици, докато аз работех върху сценария, който трябваше да се заснеме под горещото слънце на Канарските острови по някое време следващата година. Страниците бяха пълни с палещи слънца и жарки дни, докато аз чуках по клавиатурата в Дъблин или Килкок, а студеният вятър блъскаше по прозорците.

На трийсет и първата вечер на вратата на хотелската ми стая се почука. Отворих и видях Майк, пристъпващ от крак на крак.

— Ето къде си бил! — възкликна той. — Мислих над това, което каза. Ако искаш да откриеш Ирландия, аз ще ти помогна. Вече съм с кола! Тъй че какво ще кажеш още сега да забравим за проклетия дъжд и да се впуснем, за да ти покажа истинските ни простори?

— С най-голямо удоволствие! — отвърнах.

И ние отпрашихме по пътя към Килкок в тъмнината, която ни люлееше като лодка в черен потоп, докато накрая, с лица, оросени като от пот с капки дъжд, не се озовахме пред двойната врата на кръчмата. Вътре беше топло като в кошара, понеже цялата компания се бе събрала като купчина спарено сено пред тезгяха, иззад който Хийбър Фин пръскаше закачки и наливаше напитки.

— Хийбър! — извика Майк. — Дойдохме за онази твоя дива забава!

— Щом е така, ще я имате!

При което той захвърли престилката, напъха месестите си плещи в сако от туид, наметна шлифера, нахлупи мъхест каскет и ни забута към изхода.

— Гледайте тук всичко да е наред — заръча на хората си, — а аз ще заведа тези господа да изживеят най-незабравимото си вечерно приключение! И представа си нямат какво ги очаква!

После отвори вратата и вятърът лисна в лицето му половин тон ледена вода. Това обаче само пришпори красноречието му и той изкомандва:

— Хайде, движение! Не се помайвайте!

— Дали наистина си струва? — попитах аз.

— Какво искаш да кажеш? — викна Майк. — Или предпочиташ да си киснеш в онази стая и да преписваш умрелия Кит?

— Е, добре… — отвърнах и също нахлупих каскета.

После, подобно на Ахав, се сетих за своето легло — влажен ковчег с бледите студени чаршафи и с прозореца, от който като будна съвест по цяла нощ капеше вода. Простенах. Отворих вратата на колата на Майк, прекрачих локвата и влязох вътре. След секунда вече се носехме из града като топка, запратена по алея за боулинг.

Фин седеше зад кормилото и бъбреше енергично — наполовина духовито, наполовина като изтрезняващия крал Лир.

— Дива забава, а? Сега ще видите за какво става дума. Човек може така да си мине през Ирландия, без дори да подозира какво се случва под повърхността.

— Знаех си, че трябва да имате някакво развлечение — извиках аз.