Рэй Брэдбери - Зелени сенки, Бял кит

— Явно имаш предвид себе си.

— Именно — кимна събеседникът ми. — Аз съм най-добрият. Искаш ли да пробваш?

— Онзи път, за който ти казах, ми правиха пломба, а зъболекарят ми вместо упойка прилага…

— Пет пари не давам за твоите зъби, Хърбърт. — Името Хърбърт идваше от писателя Хърбърт Уелс, автор на „Невидимият“, „Машината на времето“ и „Война на световете“. — Тук не говорим за нещата, които се завират между тях, а за онези, които се случват в главата ти. Хайде, гълтай уискито и дай лапи насам.

Допих чашата си и му протегнах ръцете си.

Джон ги сграбчи.

— Добре, Хърбърт, сега искам да затвориш очи и да се отпуснеш. Пълно отпускане, полека, полека, така, плавно, бавно и полека, бавно и полека. — Той мърмореше приспивно, очите ми се притвориха и главата ми се олюля. Думите му продължаваха да се носят, а аз продължавах да слушам, клюмайки леко, вдишвайки изпаренията от отлежалия скоч, които той издишваше в лицето ми. Усетих как костите ми се разхлабват в плътта, а плътта се отпуска под кожата, чувството беше леко, приятно и сънно и накрая Джон каза:

— В транс ли си вече, хлапе?

— В дълбок транс, Джон — прошепнах аз.

— Браво на теб. Чудесно. А сега чуй ме, Хърбърт, докато си така отпуснат, има ли някое послание към теб самия, което да искаш да споделиш? Например да си дадеш инструкции за самоусъвършенстване, за по-добро поведение от утре? Излей си душата. Кажи ми, а аз после ще ти го предам. Но полека, не бързай. Е?

Аз помислих. Главата ми се поклащаше. Клепачите ми тегнеха.

— Само едно нещо — рекох накрая.

— И какво е то, хлапе?

— Кажи ми…

— Да?

— Инструктирай ме…

— За кое?

— Как да напиша най-великия, най-чудесния, най-невероятния сценарий на света.

— Това пък откъде го измъдри.

— Кажи ми това, Джон, и аз ще бъда щастлив… — казах полузаспал, потънал някъде дълбоко, чакащ.

— Добре — каза той, като се наведе по-близо. Усещах дъха му като лосион по бузите и брадичката си.

— Ето какво трябва да направиш, хлапе.

— Слушам…

— Просто напиши най-великия, най-страхотен и невероятен проклет сценарий на света.

— Дадено, Джон — отвърнах.

В живота на писателя не се случва често да получи истинско озарение. Но ето че, както си стои на камбанарията, молейки за изпепеляващ порив, небесата, набрали сила, изведнъж се разцепват и му го дават. Мълнията удря в един ослепителен, нажежен до бяло миг. И се получава невероятна история, създадена с великолепен размах, какъвто никога повече не ви е писано да изпитате.

Ето как се случи това при мен.

Дебнех я вече три часа, въоръжен с харпун и пишеща машина, когато телефонът в „Кортаун Хаус“ иззвъня. Джон, Рики и аз се бяхме събрали за обяд и за пореден опит да вкопчим бледата плът на великия Кит. Всички вдигнахме глави, доволни от прекъсването.

Джон грабна слушалката, заслуша се за миг и нададе изумен вопъл.

— Ти направо ме гръмна.

Всяка дума бе ясно и отчетливо изговорена — не, извикана в телефона.

— Ти направо ме гръмна, окончателно и безвъзвратно!

Изглеждаше, като че ли има намерение да го чуят чак до Ню Йорк и отвъд. Очите му бяха вперени над огрените от декемврийска светлина поляни така, сякаш се мъчеше също и да види през безкрайното разстояние човека, на когото викаше.

— Том, наистина ли си ти? — изкрещя отново.

Телефонът избръмча — да, беше наистина Том.

Джон затули слушалката с длан и викна по същия начин към Рики, седнала в далечния край на масата.

— Том Хърли е, обажда се от Холивуд!

— Рики го дари с една от своите неуловими, загадъчни усмивки и сведе отново поглед към бърканите си яйца.

— За бога, Том! — продължи той. — Как си, какво правиш?

Телефонът избръмча по-продължително.

— Аха — кимна енергично Джон, слушайки. — Аха, да, да! Добре, Том. Чудесно. Лиза, да, разбира се, че помня Лиза. Прекрасно момиче. Кога? О, браво, Том, много се радвам и за двама ви!

Събеседникът му явно обясняваше нещо нашироко. Джон ме погледна и намигна.

— Тук в момента тъкмо тече сезонът, Том. Да, става страхотен лов на лисици. Няма по-добро място от Ирландия. Направо ще останеш във възторг!

При тези думи Рики наново вдигна очи. Джон избягна погледа й, извръщайки се към зелените била на хълмовете.

— Най-хубавата страна под слънцето, Том. Смятам да остана тук завинаги!

Рики започна да се храни припряно, съсредоточена в чинията си.

— Имат също и невероятни коне, а знам, че ти разбираш от коне повече от мен. Непременно трябва да дойдеш, да се насладиш на тези красавци!