Рэй Брэдбери - Зелени сенки, Бял кит

Скоростомерът клонеше към сто километра в час. От двете ни страни се носеха каменни стени. Цялото тъмно небе се изсипваше под формата на дъжд върху цялата тъмна земя.

— Развлечение, и то какво! — рече Фин. — Само да знаеше църквата! А може би тя си казва: „Бедните нещастници!“ и не ни закача.

— Къде отиваме?

— Там — изкрещя той.

Километрите вече бяха 110. Стомахът ми бе станал на камък като онези, мяркащи се смътно от двете ни страни. Изкачихме се по хълм, слязохме в долина.

— Не може ли да караме малко по-бързо? — подметнах, надявайки се на обратното.

— Готово! — отвърна Фин и вдигна на 120.

— Така е чудесно — изрекох едва, чудейки се какво предстои. Какво ли ставаше зад тези сиви, плачещи каменни стени на Ирландия? Имаше ли някъде в тази прогизнала страна реноарски жени със знойна плът и страни като праскови, към които човек да протегне длани, за да се сгрее? Имаше ли под наситената й от дъждове, твърда като кремък почва, някъде дълбоко в сърцевината, тлеещо зрънце огън, което, ако се раздуха, да възпламени вулканите и да превърне водата в пара? Имаше ли някъде багдадски харем, шумолящ от сърма и коприна и проблясващ с безупречната кожа на разголени тела?

Подминахме църква. Не. После манастир. И тук не. Подминахме село, сгушено под вехти сламени покриви. Не. И все пак…

Погледнах Хийбър Фин. Спокойно можехме да угасим фаровете и да караме само на неотклонните, пронизващи лъчи от прикования му в пътя поглед, разкъсващ мрака, разпръсващ встрани дъжда.

Жено моя, помислих си, деца мои, простете ми за онова, което върша тази нощ, колкото и ужасно да е то, защото това е Ирландия под дъжда, в безбожен час, някъде към Голуей, където грешниците отиват, за да умрат.

Спирачките изскърцаха. Плъзгахме се поне трийсет метра, а носът ми се заби в предното стъкло. Хийбър Фин изскочи от колата.

— Пристигнахме! — гласът му прозвуча като на удавник в дъжда.

Видях пролука в оградата, широко отворена малка порта.

Майк и аз го последвахме подтичвайки. Наоколо в тъмното имаше и друга коли, както и много велосипеди. Но нито искрица светлина. Явно наистина е нещо много диво, за да е забулено в такава тайна, мина ми през ума. Нахлупих по-здраво шапката под стичащия се във врата ми дъжд.

Минахме, препъвайки се, през отвора в стената.

Хийбър ни улови за лактите.

— Ето — рече дрезгаво. — Глътнете, да ви се раздвижи малко кръвта!

В пръстите ми се опря плоско метално шишенце. Лиснах от съдържанието му в котела си, за да пратя малко пара нагоре по тръбите.

— Чудесен дъжд — рекох.

— Тоя човек е луд. — Фин отпи подир Майк, сянка сред сенките.

Примигнах и се огледах наоколо. Сякаш се намирах в среднощно море, по чиито шумящи вълни хората преминаваха по двойки и тройки като малки лодки, свели глави, мърморещи нещо.

Мили боже, какво ли означава всичко това, запитах се, вече разяждан от любопитство.

— Ето! — прошепна Фин. — Всеки момент ще започне!

Какво ли очаквах? Може би сцена като от онези стари филми, в които палубата на невинния платноход отведнъж се преобразява, разкривайки страховити оръдия, които откриват огън по врага? Или хамбар, чиито стени падат като картонени и отвътре се показва Голямата Берта, за да изстреля снаряд на петстотин километра чак до Париж? Дали и тук каменната зидария нямаше да се разпадне, да светнат розови прожектори и някой грамаден топ да изстреля десетина дузини жени — не дребнички ирландки, а изкусителни французойки — в разтворените обятия на благодарната публика?

Лампите светнаха.

Аз примигнах.

Пред мен, под ръмящия дъжд, се готвеше кощунствено забавление.

Светлините потрепнаха. Тълпата се оживи.

В далечния край на каменистия двор се отвори малка кутия и отвътре изскочи механичен заек.

Дървените прегради се вдигнаха и от тях с лай се понесоха в широка дъга осем кучета. Скупчените мъже не издаваха никакъв звук или възглас. Само главите им се местеха бавно, наблюдавайки. Дъждът валеше върху полуосветената сцена. Падаше върху мъхнатите каскети и вълнените сака. Стичаше се от дебелите вежди и острите носове. Барабанеше по прегърбените плещи. Заекът се шмугна в електрическата си хралупа. Кучетата се сблъскаха с вой и квичене. Светлините угаснаха.

Аз се обърнах в тъмното, гледайки потресено Хийбър Фин.

— Така! — извика той. — Начало на залаганията!

Върнахме се в Килкок, карайки все така бясно, към десет вечерта.

Дъждът продължаваше да вали, подобно на океан, блъскащ шосето с титанични юмруци. Минахме през локвите сред порой от пръски и спряхме пред кръчмата.