Рэй Брэдбери - Зелени сенки, Бял кит

— Не ме учи как да си върша работата! — сопна се свещеникът. — Знам какво да правя, само ми дайте човека насам! По-живо!

Под възгласите на присъстващите раненият бе вдигнат високо и понесен към вратата, откъдето отчето направляваше движението.

С изчезването на главния виновник очакваният помен не се състоя и помещението се опразни, с изключение на мен, доктора, съвзелия се участник в инцидента и двама приятели, които дружелюбно се блъскаха един друг с юмруци. Отвън се чуваше гълчавата, съпровождаща товаренето на по-сериозната жертва в колата на Тимълти.

— Довърши си питието — посъветва ме докторът.

Но аз стоях и оглеждах вцепенено обстановката — втория колоездач, облакътен на бара в очакване тълпата да се върне и отново да се засуети около него, изпоцапания с кръв под, двата велосипеда, подпрени на стената като театрален реквизит, и тъмната нощ, дебнеща отвън със своята немислима мъгла; вслушвах се в деликатното равновесие на гласовете, които ту се повишаваха, ту стихваха, всеки според гърлото и характера на стопанина си.

— Докторе — чух се да произнасям, — имате ли често случаи на пострадали в автомобилни катастрофи?

— Не и в нашия град! Ако си падаш по тази част, Дъблин е правилното място! — И той кимна презрително на изток.

После прекоси бара и ме улови поверително подръка, сякаш да ми сподели някаква тайна, която ще промени съдбата ми. Придърпан по този начин, почувствах как тъмната бира се мести като баласт в стомаха ми, докато той взе тихо да шепти:

— Виж, синко, личи си, че не си пътувал много из Ирландия. Затова послушай съвета ми! Ако ще караш велосипед до Мейнут, особено в такава мъгла, натискай педалите колкото ти държат краката! Движи се с гръм и трясък! Защо? За да подплашиш другите колоездачи и кравите, ето защо! Ако караш бавно, няма да те усетят — ще се блъскат в теб с цели дузини, преди да разбереш какво е станало! И още нещо — видиш ли друго колело насреща, гаси фара — стига да работи, разбира се. Така, с угасени светлини, ще се разминете безопасно. Колко очи са се склопили навеки, колко невинни животи са погубени заради тия пущини! Разбра ли сега? Две неща: бързо каране и никакви светлини!

Кимнах, отивайки към вратата. Зад себе си чувах как героят от инцидента, вече седнал удобно и отпиващ от бирата си, обмисля и репетира началото на своя разказ:

— Карам си аз преспокойно към къщи, спускам се надолу към кръстовището, когато…

Вече отвън, докторът ми даде последен съвет:

— И ако ще ходиш нощем по пътищата, момче, винаги носи каскет. Той ще ти спести ужасни мигрени в случай, че срещнеш Кели, Моран или някой друг да се носи насреща ти. Тукашните са дебелоглави по рождение и са опасни дори пеша, особено ако са се накъркали до козирката. Ирландия си има правила за пешеходците, и първото от тях е никога да не се излиза по тъмно без шапка!

Тук той ми подаде един кафяв вълнен каскет, който аз, без много да мисля, нахлузих на главата си. Докато го нагласях, погледнах към тъмните валма мъгла, кълбящи се в нощта. Вслушах се в пустия път, простиращ се пред мен — тих, безлюден, и все пак не съвсем. На стотици дълги и непознати километри околовръст видях хилядите кръстовища на Ирландия, забулени от хиляди мъгли, видях хиляди фантоми с вълнени каскети и шалчета на врата да се носят през въздуха, викайки, пеейки и миришейки на тъмен „Гинес“.

Примигвах и фантомите изчезнаха. Пътят лежеше напред, празен, тъмен и очакващ.

Поех дълбоко дъх, яхнах колелото, нахлупих каскета над ушите си, стиснах очи и завъртях педали срещу движението, в търсене на неуловимия здрав разум.

Вратата се отвори широко в отговор на почукването ми.

Режисьорът ми застана пред мен в ботуши и бричове за езда, с копринена риза, разкопчана на врата, за да разкрие пъстрото шалче. При вида ми очите му насмалко щяха да изскочат. Маймунската му челюст увисна с няколко пръста, а въздухът изскочи от дробовете му със свистене и дъх на алкохол.

— Да пукна дано! — извика. — Това си ти!

— Аз съм — съгласих се смирено.

— Закъсня! Добре ли си? Какво те забави?

— Ирландия — отвърнах, махайки зад себе си по посока на пътя.

— Боже, това обяснява всичко. Влизай, влизай! — Той ме задърпа навътре. Вратата се захлопна. — Ще пийнеш ли нещо?

— Ами… — започнах, но после, сещайки се за новопридобития си местен акцент, прилежно произнесох: — Да, сър.

Когато Джон, жена му Рики и аз седнахме на вечеря, дълго и внимателно се вгледах в мъртвите птички върху блюдото, с извити шийки и полузатворени мънистени очи, и накрая казах: