Рэй Брэдбери - Зелени сенки, Бял кит

— Докторе! — извика Хийбър Фин. — Ти ли си бил там през цялото време!

— О, я стига — махна с ръка докторът, докато останалите се изнизваха през вратата.

— Блъснахме се… — помръднаха устните на човека на пода.

— Полека, момчета. — Фин и още двамина грижовно положиха пострадалия върху бара. Той изглеждаше прекрасен като смъртта върху старото полирано дърво, а огледалото отзад предлагаше две гибелни гледки за цената на една.

Отвън на стъпалата тълпата спря, стъписана, сякаш океанът вече бе погълнал Ирландия и сега се надигаше над главите им. Мъглата, на петнайсетметрови вълни, бе угасила луната и звездите. Препъвайки се и ругаейки, мъжете се хвърлиха в нейните дълбини.

Аз останах да стоя отзад, в ярко осветената рамка на вратата, боейки се да се намесвам в нещо, което наподобяваше местен ритуал. От самото си пристигане в Ирландия не можех да се отърся от чувството, че съм се озовал насред театрална сцена. И сега, понеже не знаех репликите, не ми оставаше друго, освен да зяпам подир втурналата се компания.

— Но — успях да протестирам плахо — аз не чух никакви коли на пътя.

— Че как ще чуеш — отвърна почти гордо Майк. Артритът го бе приковал на най-горното стъпало, откъдето той ръкомахаше, крещейки към белия прилив, погълнал приятелите му. — Вижте на кръстовището, момчета! Там най-често стават белите!

— Кръстовището! — разнесоха се стъпки, близки и далечни.

— Нито пък имаше звук от сблъсък — допълних аз.

Майк изсумтя презрително.

— Ние не сме много по ефектите и страховитото озвучаване. Но ако излезеш сега, ще видиш сблъсък, и то какъв. Но ходи полека, недей да тичаш! Навън е дяволска нощ. Инак може да се удариш в Кели, който така се е разгорещил, че ще му се пръсне сърцето. Или пък във Фийни, който, като се натряска, не вижда дори пътя, камо ли нещо върху него! Ей, Фин, имаш ли фенер? Вземи, момче, макар че и с него ще си сляп като прилеп. И не бързай, чу ли?

Запроправях си път през мрака и мъглата, ориентирайки се по тежкото тропане на обувки и гълчавата от гласове пред себе си. На стотина метра навътре в бездната се натъкнах на приближаващата групичка, от която се разнасяха дрезгави шепоти:

— Внимателно!

— Ама че се е подредил, горкият!

— Леко, да не го раздрусаш!

Бях отхвърлен встрани от разгорещената човешка маса, която внезапно премина покрай мен, понесла някакъв смачкан предмет. Високо горе ми се мярна пепеляво, окървавено лице, после някой събори фенера ми.

Импровизираната погребална колесница се движеше по инстинкт, насочвайки се към светлината с цвят на уиски, лееща се от заведението на Хийбър Фин — този познат и непоклатим пристан.

Зад нея се носеха неясни форми и зловещо, металическо стържене.

— Кой е там? — извиках.

— Ние, с колелата — изхриптя някой. — С катастрофата, така да се каже. — Насочих лъча към тях и зяпнах. Секунда по-късно батерията угасна.

Но не и преди да видя двама селски момци, които приближаваха, понесли с лекота под мишници два стари черни велосипеда без фарове и светлоотражатели.

— Какво…? — понечих да попитам.

— Но те вече бяха отминали, отнасяйки катастрофата със себе си. Мъглата се затвори зад тях. Аз останах сам на празния път, с умрелия фенер в ръка.

Докато стигна вратата на заведението, и двете „тела“, както те ги наричаха, вече бяха проснати на тезгяха.

Клиентите се тълпяха отпред, но не за напитки, а колкото да пречат на доктора, който трябваше да се промъква ребром, за да стигне от едната до другата жертва на сляпото каране нощно време по мъгливи пътища.

— Единият е Пат Нолан — прошепна Майк. — В момента не работи. Другият е господин Пийви от Мейнут, търгува с цигари и сладкарски стоки. — После, вече с по-висок глас: — Мъртви ли са, докторе?

— Няма ли да млъкнете най-сетне? — Той приличаше на скулптор, мъчещ се да довърши две мраморни статуи в естествен ръст едновременно. — Я по-добре ми помогнете да смъкнем единия пострадал на пода!

— Подът е гробница — каза Хийбър Фин. — Там ще изстине до смърт. Нека си стои горе, където се събира топлият въздух от приказките ни.

— Но как е възможно — рекох объркано аз. — През живота си не съм чувал за подобен инцидент. Сигурни ли сте, че не е имало кола? Само двама души на велосипедите си?

— Само? — извика Майк. — Боже милостиви, човече, ако настъпиш по-здраво педалите, с тях можеш да вдигнеш шейсет километра в час. А по дълъг наклон — и до деветдесет и пет! И на всичкото отгоре са се носели без никакви светлини.