Рэй Брэдбери - Зелени сенки, Бял кит

— Ав-то-мон-тьор — каза Кейси.

Показалецът на Майк се премести нататък.

— А ето го и Кели, нашият торфен счетоводител!

— Значи водите счетоводство на торфа, който вади господин О’Тавин, така ли? — попитах аз.

Всички се разсмяха, а Кели обясни:

— Това е популярна туристическа грешка. „Торф“ тук казваме на пистите за конни надбягвания. Това ми е занаятът. И аз самият отглеждам няколко коня.

— И освен това събира залози за гонките — подхвърли някой.

— Букмейкър, с други думи — каза Фин.

— Но счетоводител звучи някак по-изтънчено, нали? — отбеляза Кели.

— Положително! — отвърнах.

— А този тук е Тимълти, нашият специалист по изкуствата.

— С живопис ли се занимавате? — попитах, докато се ръкувахме.

— През повечето време разглеждам марки, но от тях имам набито око и за картините. Началник съм на пощенската станция, доколкото въобще работи.

— До него е Кармайкъл, който от миналата година пое местната телефонна централа.

Кармайкъл, без да вдига поглед от плетивото, с което се занимаваше, допълни:

— Жена ми нещо заболя и все не ще да се оправи, да й помага господ. Затова дежуря вместо нея.

— Кажи ни сега, момче — заключи Фин, — теб какво те мъчи?

— Един кит. И… — за миг се запънах. — Ирландия.

— Ирландия?! — извикаха всички в един глас.

Майк се зае да обясни.

— Той е писател, който се е озовал в Ирландия и не може да разбере ирландците.

След кратка тишина някой каза:

— Че ние всички сме на тоя хал!

Когато смехът поутихна, О’Тавин се наведе напред:

— Кое точно не разбираш?

Майк се намеси, за да предотврати хаоса.

— По-точната дума е недооценява. Или още по-точно, пребивава в заблуда! Затова съм го повел на Голяма обиколка из Най-кошмарните гледки и Най-ужасяващите истини. — Той спря и се обърна към мен. — Е, момче, вече познаваш всички.

— Майк, сякаш пропусна някого. — Аз кимнах към сепарето в далечния край на бара. — Не ме запозна с… него.

Майк се взря и каза:

— О’Тавин, Тимълти, Кели, виждате ли някого там?

Кели проследи погледа му.

— Не, няма никого.

— Как — посочих аз. — Ясно е като бял ден! Вътре седи някой!

— Виж, янки — намеси се Тимълти, — недей да се бъркаш в естествения ред на вселената. Виждаш ли онази преграда? Неотменим закон е, че щом човек търси малко мир и спокойствие, той автоматично изчезва, става невидим, несъществуващ, влезе ли веднъж в сепарето.

— Наистина?

— Да, доколкото изобщо е възможно в Ирландия. Дори да е половин квадратен метър, е по-уединено и от изповедалня. Всеки може да се пъхне там, ако има нужда да накваси гърло без много приказки и суетня. Тъй че, докато той сам не разчупи обета на мълчанието, това място се счита за необитаемо и вътре няма никого!

Всички кимнаха, доволни от обяснението.

— Добре казано, Тимълти — обади се Майк. — А сега си пий пиенето, момче, и не се разсейвай, бъди нащрек.

— Нащрек за какво? — попитах, поглеждайки към кълбящата се пред вратата мъгла.

— Как за какво, в мъгла като тази отвън винаги назряват Големи Събития. Като изследовател на Ирландия не им позволявай да ти убегнат. — Гласът на Майк стана тайнствен. — Всичко може да се случи… и се случва. — Той вдиша мъглата и замръзна. — Шшт! Чуваш ли?

Отвън се разнесе глух тропот на крака, тежко дишане, идващо все по-близо и по-близо!

Майк затвори очи.

— Тихо! Слушай!… Да!

Тежките обуща се изкачиха неуверено по стълбите. Двойната врата на бара се разтвори с трясък и вътре, олюлявайки се, влезе пребит мъж, уловил окървавената си глава с кървави ръце. Стонът му накара клиентите да се вцепенят. Известно време се чуваше само тихото пукане на пяната в чашите с бира. Лицата до едно се обърнаха — едни бледи, други розови, а трети — морави и осеяни с капиляри. Всяко око примигна.

Непознатият се поклащаше в изпокъсаните си дрехи, с широко отворени очи и разтреперани устни. Пиещите стиснаха юмруци. „Какво!“, викаха безмълвно те. „Давай, човече, кажи какво се случи!“

Фигурата на непознатия се олюля силно.

— Катастрофа — извика. — Катастрофа на пътя.

После коленете му се подкосиха и той падна.

— Катастрофа! — Дузина мъже се втурнаха към него.

— Кели! — Хийбър Фин изскокна иззад бара. — Бягай на улицата! И по-внимателно, вече имаме един ранен! Джо, тичай да намериш доктора!

— Чакайте! — каза един тих глас.

От уединеното сепаре в края на бара, от къта за философски размишления, се надигна тъмен мъж и примигна към тълпата.