Рэй Брэдбери - Зелени сенки, Бял кит

— Това не е ли противозаконно?

— Само това оставаше, държавата да се меси и тук! Та тия юнаци са хвърчали, всеки към своя град така, сякаш нечестивият ги е гонел по петите! В срещуположни посоки, но от една и съща страна на шосето. Нали наредбата е велосипед винаги да се кара в насрещното, че така било по-безопасно. И виж докъде ги е докарала тая щуротия. Единият е запомнил да кара по правилата, а другият не! Защо разните чиновници не си държат устите затворени, ами карат хората да се трепят за нищо? Ето на, сега тия двамата умират!

— Умират? — изгледах го аз.

— А ти как мислиш? Какво според теб стои между двама яки мъжаги, засилили се един срещу друг по пътя от Килкок за Мейнут? Мъглата! Само тя и нищо друго, което да им попречи да си строшат черепите. При такъв челен удар всичко се разхвърча като кегли, ударени от топка за боулинг! Бам! И ето че приятелчетата летят на три метра във въздуха, гушнали се глава до глава, а колелата им са се оплели като два сдавили се котарака. После всичко пада на земята и остава да лежи там, в очакване да дойде оная с косата.

— Не ми се вярва от такова нещо…

— Не ти се вярва ли? Та само през миналата година в родната ни страна не е минала и една нощ без подобен смъртен случай!

— Искате да кажете, че ежегодно над триста ирландски велосипедисти загиват, блъскайки се един друг?

— Самата божа истина, колкото и да е жалко.

— Аз никога не излизам с колелото си по тъмно — обади се Хийбър Фин, без да откъсва очи от телата. — Предпочитам да вървя пеш.

— Но дори и така, пак ще те прегазят. С велосипед или не, все ще се намери някой малоумник да се носи насреща ти. Ще те размажат, като стой, та гледай. Колко здрави мъжаги съм виждал превърнати в развалини, потрошени, че и по-зле. — Майк стисна клепачи. — Човек почти би си помислил, че още не сме порасли да контролираме мощта на тази сложна машина.

— Триста жертви на година? — повторих замаяно аз.

— И то без да броим хилядите „живи трупове“, които захвърлят завинаги колелата в канавката и остават да кретат на държавна пенсия, едва изхранвайки осакатените си тела.

— Докога ще стоим тук и ще говорим? — махнах безпомощно към двете жертви. — Няма ли наблизо болница?

— В такава безлунна нощ — обади се Фин — по-добре да вървиш направо през полето и да не си показваш носа на проклетите пътища! Само така съм доживял да чукна петдесетте.

— Аа… простена единият от ранените.

Докторът, усещайки, че е мълчал прекалено дълго и започва да губи вниманието на публиката, го привлече обратно, като се изправи рязко и се прокашля.

— Така!

Барът притихна в очакване.

— Ей този тук — посочи показалецът му. — Охлузвания, разкъсвания и адски болки в кръста за поне две седмици напред. Колкото до другия обаче… — Тук той си позволи да се помръщи няколко секунди, оглеждайки по-бледия пострадал, който изглеждаше готов за гримиране в погребалното бюро и след това за опело. — Мозъчно сътресение!

— Сътресение?

Сякаш тих ветрец прошумоля сред присъстващите.

— Ще оцелее, ако го откараме бързо в болницата в Мейнут. Има ли доброволец с кола?

Всички като един се обърнаха към Тимълти. Аз се досетих, че на влизане в кръчмата на Хийбър Фин бях видял около седемнайсет облегнати велосипеда и един паркиран автомобил.

— Аз! — извика Тимълти. — То друга кола и няма!

— Добре, имаме доброволец! Хайде, вдигайте внимателно и го носете!

Мъжете се пресегнаха да поемат тялото, но в този момент аз вдигнах ръка, обходих с жест всички присъстващи и посочих към устата си. Разнесе се ахване на всеобща изненада.

— По едно за из път!

Дори извадилият по-голям късмет пострадал, блед, но внезапно върнат към живота, се озова с халба, сложена грижовно в ръката му.

— Ето, момче, вземи. Разкажи ни…

— Какво стана, а?

— Изпратете — простена другият — да доведат отец Лиъри. — Искам да ми даде последно причастие.

— Веднага! — Нолан скочи и побягна.

— Кажете на жена ми — продължи раненият — да викне тримата ми чичовци, четиримата племенници, дядо ми и Тимълти Дулин. И всички вие сте канени на помена ми!

— Ти винаги си бил момче на място, Пийви.

— У дома, в най-хубавите ми обувки, има скътани две златни монети. С тях да ми затворите клепачите. Има и трета, с нея да ми купите хубав черен костюм!

— Считай, че е сторено!

— И да има достатъчно уиски! Аз черпя!

Край вратата настана кратко оживление.

— А, това сте вие, отец Лиъри — възкликна Тимълти. — Бързо, дайте му най-доброто последно причастие, на което сте способен!