Рэй Брэдбери - Зелени сенки, Бял кит

Чух гласа отсреща да казва, че много би му се искало.

Джон се взря в зелените поля.

— Виж, Том, в четвъртък излизам с ловния клуб на Уотърфорд. Какво толкова има да му мислиш… Защо просто не се метнеш на самолета и не се присъединиш към нас?

Гласът в слушалката се изсмя.

Рики отпусна вилицата си.

— О, боже — измърмори. — Започва се!

Джон не й обърна внимание и без да откъсва очи от гледката навън, каза:

— Шегата настрана, доведи и Лиза, ще отседнете при нас!

Гласът се изсмя отново, този път не толкова силно.

— Слушай, Том — настояваше Джон. — Искам да купя още един-два коня за състезания, а може би и за разплод и ще ми е нужен твоят съвет. А всъщност…

Погледът му се спря върху едно гонче, което ситнеше по ливадата пред къщата. Лицето му внезапно се озари, сякаш кучето му бе послужило за вдъхновение.

— Том, хрумна ми най-щуравата идея, която може да си представиш! Слушай, ти искаш да доведеш и Лиза, нали? Добре тогава, грабвай я още утре под мишница и вземайте самолета до Шанън — да, Шанън. Аз ще дойда дотам с колата и ще ви откарам до Килкок. Но чуй ме внимателно, след като постоите тук около седмица, ще ви организираме ловджийска сватба!

Чух как гласът от другата страна на жицата извика:

— Какво?

— Нима не си чувал за ловджийска сватба, Том? — извика възбудено Джон. Вече се бе изправил, поставил един крак върху стола, приведен към прозореца, за да не изгуби от поглед отдалечаващото се гонче. — Та това е най-добрата възможна женитба за мъж като теб и жена като Лиза. Тя язди, и то добре, доколкото си спомням? Значи именно това трябва да направим, по дяволите. Тъй и тъй ще се събирате, какво по-хубаво от двама езичници, вричащи се във вярност в католическа Ирландия! Ще го направим тук, у нас… — Той хвърли бърз поглед към Рики. — Да, у нас. Ще поканим всеки свестен ловец на сто и петдесет километра околовръст, ще съберем всички коне, ловни кучета — най-прекрасните животни, които някога си виждал. Представи си само, мъжете с алени сака — ама че цвят, а Том?, — а жените с прилепнали черни жакети, а след церемонията ти, Лиза и аз ще отидем, за да убиеш най-прекрасната лисица в живота си! Е, какво ще кажеш? Лиза там ли е? Дай да я чуя! — Кратка пауза. — А, Лиза! Как си, звучиш великолепно. Лиза, поговори с това копеле! Не ща никакви възражения! Ще ви чакам тук вдругиден, за Уотърфордския лов! Кажи на Том, че няма да поема разходите, ако звънне да ме разубеждава. Бог да те благослови, Лиза. До скоро.

Джон затвори и ме изгледа с маймунска усмивка на огромно удовлетворение.

— Ами сега? Видя ли какви ги надробих? Ще ми помогнеш ли, хлапе?

— А какво ще стане с Моби Дик, Джон?

— По дяволите Кита, той ще се оправи и без нас. Още отсега виждам как на енорийския свещеник ще му изхвръкнат очите, като разбере, и чувам виковете и наздравиците по кръчмите!

— А аз пък се виждам с прерязани вени във ваната. — Рики стана и се насочи към вратата. При подобни неудържими изблици на мъжа й — а те се случваха около два пъти седмично — не й оставаше друго, освен да излезе да поязди, или да кисне, потопена до носа, във ваната. — Сбогом, отвратителен съпруг. Сбогом, жесток свят.

Вратата се затръшна.

Без да изчака да чуе бясното шуртене на водата от гигантската баня отгоре, Джон ме сграбчи за коляното.

— Да знаеш само как ще си прекараме! — извика. — Виждал ли си някога ловджийска сватба?

— Боя се, че не.

— Помни ми думата, нещо невероятно е! Не може да се опише!

Аз погледнах към вратата, през която бе излязла Рики.

— И Том и Лиза ще дойдат просто ей така?

— Те са големи образи, не ги мисли.

— Трябва ли да разбирам това като категорично уверение, че ще ги видим тук преди края на седмицата?

— Даже ще прескочим с колата до Шанън, за да ги докараме!

— Мислех, че искаш от мен да редактирам сцената със златния дублон, закован за мачтата, Джон.

— О, я стига, всички имаме нужда от някой и друг ден почивка… Рики!

Рики се появи обратно на прага, с лице с цвета на сняг и люляков цвят. Явно бе очаквала, че ще я повикат.

— Слушай сега, Рики — рече той с лъчезарна усмивка. — Ето какъв е планът!

Том и Лиза излязоха от самолета скарани. Те се караха още отвътре, караха се, показвайки се от вратата, караха се на най-горното стъпало. Не спираха да си крещят и докато слизаха надолу.

Джон и аз гледахме със зяпнали усти. Радвах се, че Рики отиде да пазарува чак до вечерта и не беше с нас.

— Том! — извика Джон. — Лиза!

Някъде по средата на стълбичката Лиза се извърна и яростно закрачи нагоре. Връщаше се в Щатите и толкова! Пилотът се появи, обяснявайки й, че няма голяма вероятност това да се случи, тъй като самолетът не може да излети веднага. Защо не, тропна с крак тя. Том, който междувременно бе застанал до нея, също започна да му крещи, че не вижда защо машината да не се върне обратно и да не откара тази луда жена у дома й. Той щял да плати двойно, тройно, ако трябва, а ако някъде над океана се случела авария — толкоз по-добре.