Рэй Брэдбери - Зелени сенки, Бял кит

Джон ги слуша известно време, после седна на най-долното стъпало и взе да се смее с пълно гърло, отметнал глава назад.

Като го чу, Том се надвеси над перилата и възкликна:

— Мили боже, ти си бил тук!

Джон се качи при тях, прегърна Лиза и я разцелува, което свърши работа. Най-сетне ги прекарахме през митницата, качихме ги в „Ягуара“ и подкарахме през необятната зелена билярдна маса на Ирландия.

— Прекрасно! Прекрасно! — подвикваше Лиза, докато хълмовете се носеха край нас.

— Какво време само! — обади се Том.

— Не се подвеждай — предупреди го Джон. — Изглежда прекрасно, но вали шест дни в седмицата. Скоро и ти ще посегнеш към уискито като мен!

— Нима е възможно? — засмя се Том и аз също се засмях, поглеждайки към него. Видях същото, което бях виждал години наред в Холивуд — мъж, слаб и жилав като камшик, получил тази форма в резултат на неуморната езда, ежедневния тенис, плуването, карането на яхти и катеренето на планини. Той беше на петдесет и три, с гъст перчем от стоманеносива коса. По загорялото му лице нямаше и следа от бръчки, челюстта му бе красиво заострена, зъбите здрави и бели, а ястребовият нос гордо пореше вятъра във всички посоки на света. Очите му бяха сини, бистри като вода и изпълнени с плам. Огънят в него бе младежки и неугасим — той никога не би му позволил да изтлее, а и нямаше друг мъж с достатъчно силно его, за да го потисне. Нито пък жена, чиято плът да го усмири и обуздае. Не бе имало преди, а сега, на тази възраст, вече нямаше и да има. Том сам си беше конник и седло и яздеше себе си с мъжествена красота. От начина, по който Лиза държеше ръката му, разбирах, че тя сърдито и в същото време щастливо го приема такъв, какъвто е — целеустремен човек, пребродил света, правил каквото си ще и когато си ще, без никого да пита и без да се извинява. Ако някоя жена се опиташе да го вкара в релси, той просто щеше да се изсмее и да кривне встрани. Сега, днес, бе решил да дойде в Ирландия. Утре можеше да бъде с Ага Хан в Париж, а вдругиден — в Рим, но Лиза вече щеше да е с него и това щеше да продължава по същия начин докато някой ден, след много години, той не паднеше от някоя планина, кон или друга жена и не умреше, оголил зъби, в подножието на тази планина, кон или жена. Том бе всичко онова, което мъжете, ако бяха честни със себе си, искаха да бъдат, всичко, към което Джон се стремеше, но не успяваше съвсем да постигне, както и налудничав, безразсъден идеал, на който човек като мен, изтъкан от колебания, предчувствия, опасения, депресии и липса на воля, можеше само да се възхищава от разстояние.

— Господин Хърли — не се сдържах да го попитам, — защо дойдохте в Ирландия?

— Името ми е Том. И… защото Джон ми нареди да дойда! Когато Джон нарежда, аз изпълнявам — засмя се той.

— Много ясно! — потвърди Джон.

— Том, не забравяй, че ти пръв му се обади — сръчка го Лиза.

— Вярно, така беше — отвърна невъзмутимо Том. — Реших, че е минало доста време, откак не сме се виждали. Щом се изтърколят няколко години, вдигам телефона и се обаждам на кучия син, а той ми казва: Том, ела! Отпускаме му края за седмица и после аз пак си тръгвам по пътя за година-две. Така сме ние двамата изкарваме си страхотно заедно, но не роним сълзи, когато сме разделени! Колкото до тая ловджийска сватба…

— Не гледай мен — рекох. — Аз съм напълно невеж по въпроса.

— Лиза май не се въодушеви твърде от идеята — призна Том.

— Да не съм чул подобно нещо! — викна Джон и се извъртя, за да я изпепели с поглед.

— Глупости — побърза да се намеси Лиза. — Дори съм си донесла ловния тоалет от Западна Вирджиния. В куфара е. Напълно съм щастлива! Ловджийска сватба — какво по-хубаво?

— Именно — каза Джон. — Впрочем има и ловджийско погребение.

— Виж, на Джон това би му допаднало! — обърна се Том към мен, сякаш приятелят му изобщо не седеше зад волана, управлявайки през безкрайната зеленина. — Щеше да дойде на опелото, да се напие и да бърше сълзи, докато разказва какви чудни хора сме били. Забелязвал ли си някога, че нещата се случват само за негово удобство? Хората се раждат заради него, живеят заради него и умират, за да може той да сложи монети върху клепачите им и да ридае над тях. Съществува ли изобщо нещо, което да не е удобно или забавно за Джон? Всъщност сещам се за едно — добави той след кратка пауза.

Джон се направи, че не чува.

— Какво е то? — попитах.

— Да остава сам. — Том внезапно стана сериозен. — Това хич не му понася. Запомни, че при никакви обстоятелства, каквото и да се случва, не бива да бъде оставян сам. Знаеш ли какво ми каза веднъж? — Ясните му сини очи срещнаха моите. — Каза ми, Том, най-самотното време на деня е от приключването на работа до началото на вечерята. Този единствен час е толкова безутешен, колкото най-мрачната доба на най-дългата нощ. Тогава човек има нужда от приятели.