Рэй Брэдбери - Зелени сенки, Бял кит

— Е, биваше си го! — отбеляза Фин, гледайки не нас, а сновящите чистачки върху предното стъкло.

Двамата с Майк бяхме заложили на пет гонки и загубили общо към две или три лири.

— На мен ми провървя — продължи той. — Заложих малко и от ваше име и заклевам се, на последната гонка всички спечелихме. Чакайте да ви дам парите!

— Няма нужда, Хийбър — възразих, едва помръдвайки скованите си устни.

Но той натисна два шилинга в дланта ми и аз не се възпротивих.

— Така е по-добре. А сега ви каня на по едно питие за из път!

Майк ме откара обратно до Дъблин.

Докато изцеждаше каскета си във фоайето на хотела, ме погледна и каза:

— Е, как ти се стори?

— Дива нощ — отвърнах.

Не ми се качваше в стаята, затова останах още час във влажната читалня на хотела, възползвайки се от включената в престоя ми привилегия — бутилка и чаша, донесени от сънения портиер. Седях сам, слушах дъжда, трополящ по студения покрив на хотела, и мислех за леглото-ковчег на Ахав, очакващо ме горе, под съпровода на капките. Мислех и за единственото топло нещо в целия хотел, в града, в цялата ирландска земя през тази нощ — за ръкописа в пишещата ми машина, с неговото слънце от Южния Пасифик и с горещите ветрове, които наистина тласкаха Пекод напред към гибелта му, но пътьом минаваха през нажежени пясъци и жени с очи като горещи въглени.

Мислех и за тъмнината извън града, за електрическите светлини и бягащия механичен заек, за джафкащите кучета. Заекът изчезна, светлините угаснаха, остана само дъждът, шибащ влажните рамене и прогизналите кепета, мокрещ премръзналите носове и процеждащ се през миришещия на прана вълна туид.

Когато станах да се прибирам, надникнах през обляния с вода прозорец на фоайето. На улицата, точно под лампата, минаваше човек на колело. Беше страшно пиян и описваше осморки по паважа, като в същото време повръщаше. Но не си правеше труда да спре на едно място, а продължаваше да върти педалите тъпо, замаяно, докато бълваше. Наблюдавах го, докато се скри в мрака и дъжда. После намерих опипом пътя към стаята си, за да легна и умра.

На Графтън Стрийт, между кръчмата „Четири провинции“ и киното, се намираше магазин за ловно облекло и принадлежности, по-добър от който, поне по думите на Джон, не можеше да се намери в цял Дъблин, ако не и в цяла Ирландия, че дори и на половината Бонд Стрийт в Лондон.

Наричаше се „Тайсънс“ и да произнесеш името му, означаваше да си представиш витрините със спортни сака и щамповани шалчета, с бледожълтите копринени ризи, кадифени ловни кепета, бричове и лъскави ботуши. Ако постоеше достатъчно дълго, човек можеше да чуе как конете дъвчат юзди и пръхтят, да ги види как потръпват, за да прогонят нахалните мухи, да долови възбудения лай на гончетата, тичащи весело в кръг (кучетата винаги са весели, оттук и усмивките им, освен ако не са нещастни, защото стопанинът им ги е погледнал накриво). Но думата ми беше, че ако постоите достатъчно дълго в очакване някой да ви подаде юздите, то стопанинът, виждайки ви да висите отвън като хипнотизиран, можеше да излезе и любезно да ви покани вътре, сред миризмата на кожа, на вълна и вакса за обувки, където да ви надене ново непромокаемо палто, да килне на главата ви шапка от туид за хиляда дъждовни дни в месеца и да огледа изящния ви крак, чудейки се как, по дяволите, да го напъха в някой ботуш, докато край вас други англо-ирландски джентълмени биват омайвани по сходен начин с изкусителен шепот. И ето че, докато се усетите, са минали трийсет секунди и навън вече е заваляло, затова вие пооставате и си купувате повече неща, отколкото са ви необходими.

Но за какво говорех? А, да. Самият аз стоях пред витрината на „Тайсънс“ три вечери подред.

Гледайки восъчния манекен, висок, наперен и арогантен в цялото си килкокско ловно величие, се чудех колко ли време трябва да мине, преди и аз да се облека по подобен начин.

— Как изглеждам, Джон? — извиках три дни по-късно.

Завъртях се на парадната стълба на „Кортаун Хаус“, пръскайки аромат на вълна, лъснати ботуши и коприна.

Джон изгледа втрещено бричовете ми и шапката от туид и каза:

— Да ме вземат мътните дано!

— Знаеш ли нещо за хипнозата, хлапе?

— Малко — отвърнах.

— Хипнотизирали ли са те някога?

— Веднъж.

Седяхме край огнището след полунощ, с бутилка скоч помежду ни, вече наполовина празна. Мразех скоч, но Джон го обожаваше, тъй че пиех и аз.

— Но не си попадал в ръцете на истински професионалист — рече лениво той, отпивайки от чашата си.