Рэй Брэдбери - Зелени сенки, Бял кит

— Ей — обади се Фин. — Днес е първият ден от пролетта…

И така си беше. Първо лекият ръмеж на стъпки по паважа, а после хорът от птича песен.

По тротоара, по цялата улица и пред бара зазвучаха зими и пролети. Вратите се отвориха широко. Мъжете се облегнаха назад в очакване на предстоящия сблъсък. Стегнаха нервите си. Стиснаха юмруци в джобовете и зъби в тревожните си усти. И ето че в бара, подобно на деца посред коледно празненство, където всичко е играчка, дрънкулка или лакомство, се изсипаха високият, слаб възрастен мъж, който приличаше на юноша, и малките, слаби, по-млади мъже, в очите на които прозираше старост. Звукът от падащия сняг престана. Птичите песни заглъхнаха.

Странните деца, водени от своя странен пастир, изведнъж почувстваха около себе си пустота, сякаш всички се бяха отдръпнали, макар никой от мъжете в заведението да не бе помръднал и на косъм.

Чедата на топлите морета и острови огледаха преценяващо ниските, набити обитатели на тази студена земя, а те на свой ред им отвърнаха със същото.

Тимълти и останалите покрай бара вдишваха бавно. Ноздрите им отчетливо долавяха ужасно чистия мирис на децата край входа. В него имаше твърде много пролет. Дори и аз леко се стъписах.

Снел-Оркни и неговите младо-стари момчета-мъже, от друга страна, дишаха бързо като пърхащи птички, уловени в безжалостен юмрук. Усещаха застоялия, тъмен, тежък мирис на хората насреща си. В него имаше твърде много зима.

Всеки вероятно имаше какво да каже за аромата на другия, но…

В този момент двойните врати на страничния вход се разтвориха и вътре с гръм и трясък връхлетя Гарити.

— Момчета, видях всичко! Само да знаете къде са и с какво се занимават!

Всички ръце в бара се вдигнаха нагоре, за да го накарат да млъкне. По разтревожените погледи наоколо новодошлите се досетиха, че иде реч за тях.

— Те са още в парка „Сейнт Стивънс“! — Гарити бе включил на скорост и почти не забелязваше ставащото край него. — Минах само през хотела, колкото да им съобщя новината и оттам — право при вас. Тези хубавци…

— Тези хубавци — прекъсна го Дейвид Снел-Оркни — са тук, в… — Той се поколеба.

— „Четирите провинции“ — каза Хийбър Фин, гледайки в обувките си.

— „Четирите провинции“ — повтори високият мъж и кимна в знак на благодарност.

— Където — рече спаружено Гарити — сега всички ние ще пийнем по едно.

И се метна към бара за спасение.

Но шестимата натрапници го последваха. Образувайки малък шпалир от двете му страни, те със самото си дружелюбие го накараха да се сниши поне с три пръста.

— Чудесен ден — каза Снел-Оркни.

— И да, и не — отбелязах аз, изчаквайки предпазливо.

— Изглежда — рече високият мъж, обграден от своите малки момчета-мъже — нашите занимания на ирландска земя са породили доста дискусии.

— Меко казано, да — увери го Фин.

— Позволете тогава да обясня. Чували ли сте някога за Снежната кралица и Летния крал?

Няколко челюсти увиснаха.

Някой изпъшка, сякаш го бяха ритнали в стомаха.

Аз съм чувал, помислих си, но карай нататък…

Фин, след кратък миг на колебание от коя страна може да го връхлети ударът, отпи дълга, бавна глътка от халбата си, после сбърчи съсредоточено чело и отвърна, изпускайки горещия дъх над езика си:

— Я пак… за каква кралица и какъв проклет крал става дума?

Мъжете край бара се приведоха напред, винаги готови да чуят нова приказка, но после се усетиха и се облегнаха отново.

— Ами — каза високият, блед мъж — преди много години в Исландия живеела кралица, която никога не била виждала лято, а на Слънчевите острови пък живеел крал, който никога не бил виждал зима.

— Не думай — обади се Нолан.

— Как ще продума човек от теб — сряза го Фин.

Още трима го изгледаха и той сви глава в раменете си.

— Та народът на този крал — продължи Снел-Оркни — почти умирал от жега през лятото… а поданиците на Снежната кралица почти мрели от студ през дългите, ледени зими. И двамата монарси дълбоко съчувствали на хората си, затова решили, че тези страдания не бива да продължават повече. И ето че една есен Снежната кралица последвала крясъка на дивите гъски, отлитащи на юг, към по-топлото време. А Слънчевият крал тръгнал по дирите на горещите ветрове, които веели на север, докато не се охладят. И в тишината на една гора двамата се срещнали. Кралицата била чисто бяла, като вечно скованата земя, като повей от вечността, снежна фъртуна на Времето, бледа луна над ледниците, зимен вятър, полюшващ тънка дантелена завеса. Бяла… Цялата бяла.