Рэй Брэдбери - Зелени сенки, Бял кит

— Американската преса понякога достига и до моето бюро.

— А помните ли големия ураган от четирийсет и шеста, когато вълните направо го пометоха? Един мой чичо, бог да съхрани зрението и здравия му разум, служеше там като брегова охрана по време на евакуацията, когато трябваше да изселят всичките му жители до един. Разказваше, че гледката била по-ужасна от ревю на Фенели, по-кошмарна от баптистка конвенция. Десет хиляди души търчали по ветровития плаж, помъкнали навити на рула пердета, клетки с папагалчета, оранжеви спортни сака и лимоненожълти обувки. Била най-апокалиптичната сцена, откакто Йеронимус Бош нарисувал ада за идните поколения и оставил настрана четката и палитрата. Не е лесно да евакуираш десет хиляди красавци, крехки като венецианско стъкло, с големи, влажни кравешки очи, с плочи симфонична музика в ръцете и обеци на ушите, без сам да понесеш поражения. Скоро след това чичо ми посегна към чашката.

— Разкажи ни повече за онази нощ — рече запленено Килпатрик.

— Повече, друг път — отсече свещеникът. — Всички вън! Заобиколете парка. Отваряйте си очите на четири. Ще се срещнем отново тук след час.

— Това е друго нещо! — извика Кели. — Хайде действително да видим каква ужасия са намислили!

Вратите се разтвориха широко, тълпата се изсипа на улицата, а свещеникът застана посред тях, давайки указания:

— Кели, Мърфи, вие покрай северната страна на парка. Тимълти, ти откъм южната. Нолан, Кланъри и Гарити да вземат източната, а Моран, Магуайър и Килпатрик — западната. Живо! — Но някак си в цялата суматоха Кели и Мърфи още на половината път до парка се отбиха в кръчмата „Четирите детелини“, за да се подкрепят за преследването, Нолан и Моран се натъкнаха на благоверните си съпруги и трябваше да търсят спасение обратно в „Провинциите“, а Магуайър и Килпатрик минаха покрай киното на Графтън Стрийт, чуха носещия се отвътре глас на Дина Дърбин и се намъкнаха в залата, присъединявайки се към Дуун, който прекарваше там следобеда си.

Тъй че участниците в акцията по наблюдение на извънземните посетители останаха само двама — Гарити от изток и Тимълти откъм юг. Аз се присъединих към последния, който, потънал в съзерцание, отказваше всякакъв разговор.

След половин час висене на вятъра и студа, Гарити дотърча до нас и извика:

— Какво им има на тия палячовци? Просто си стоят насред парка, не са мръднали цял следобед. А на мен пръстите ми измръзнаха. Ще прескоча до хотела да се стопля и веднага се връщам да стоя на пост с теб, Тим, а също и с теб, янки!

— Недей да бързаш — отвърна подире му Тимълти със странен, тъжен, отвеян, философски глас.

После, без да ми обръща внимание, влезе в парка и цял час седя, наблюдавайки шестимата мъже, които, както и преди, не помръдваха. При вида на Тимълти, с неговия мрачен поглед и дълбока бръчка, прорязала челото му, човек можеше почти да си помисли, че е някой ирландски събрат на Шопенхауер или Кант, или пък че е прочел стих или чул песен, от която духът му е помръкнал. Когато часът най-сетне изтече, той събра мислите си като шепа студени камъчета и тръгна да си върви. В този момент, потривайки ръце и потропвайки с крака, пристигна обратно Гарити. Но преди да успее да обели и дума, Тимълти му посочи с ръка и каза:

— Иди и седни. Помисли. Погледай. После ми кажи.

Когато отворих вратата на „Четирите провинции“ и махнах на Тимълти да влезе, всички ни изгледаха гузно. Свещеникът още се губеше някъде из града по работа, а те, след като бяха минали набързо през парка, колкото да успокоят съвестта си, се бяха събрали отново в щаба на разузнаването.

— Тимълти! — извикаха няколко гласа едновременно. — Янки! Казвайте! Какво става?

Тимълти, без да бърза, отиде до бара и отпи от чашата си. Мълчаливо огледа собственото си отражение, дълбоко погребано под лунния лед на огледалото зад тезгяха. Обърна и темата така и иначе, с опакото навън и после пак наобратно. Най-сетне затвори очи и каза:

— Поразително е колко много…

— Да? — произнесоха безмълвно всички около него.

— Цял един живот на пътешествия и размисли — продължи той — ме навежда на мисълта, че между хората като тях и тези като нас съществува странно сходство.

Всички ахнаха с такава сила, че трептящите светлинки, отразявани от призмите на малките полилеи над бара, смениха посоката си. Когато тези ята от миниатюрни блестящи рибки най-сетне се поуспокоиха, Нолан рече:

— Имаш ли нещо против да си сложиш шапката, та да ти я съборя от главата?