Рэй Брэдбери - Зелени сенки, Бял кит

— Какви са тези? — прошепна Гарити.

— Защо не ги попиташ? — отвърнах.

В този момент звънчето на асансьора дрънна и лампичката светна. Той трябваше да откъсне очи от пъстрата компания и да се устреми нагоре в небесата.

Аз пък извадих бележника и писалката си, предвкусвайки раждането на нова книга на Откровенията.

— Бихме желали стая, моля — рече високият, строен мъж със сребро на слепоочията.

Мениджърът си припомни къде се намира и прочисти гърло:

— Имате ли резервации, сър?

— О, божичко, не — рече мъжът с изваяни черти и устни като влажно цвете, докато останалите захихикаха. — Просто решихме да вземем самолета от Таормина 11 11 Малък град на източния бряг на остров Сицилия, популярна туристическа дестинация. — Б.пр. . Започвахме ужасно да се отегчаваме след цяло лято обикаляне по света, когато някой каза: „Защо не направим пълна промяна, нещо наистина диво“. „Какво,“ попитах. „Ами да отидем на последното място, което би ни хрумнало“. „И кое е то?“ Някой предложи Северния полюс, но това беше глупаво. И тогава аз извиках: „Ирландия!“. Всички си паднаха по идеята и когато врявата стихна, отпратихме направо за летището. И ето че сицилианските слънчеви плажове се стопиха като вчерашно лимоново сорбе, разтвориха се в нищото. И ние сме тук, за да изживеем нещо… тайнствено!

— Тайнствено? — попита мениджърът.

— Още не знаем какво е, но ще разберем, щом го видим или се случи, а нищо чудно и ние самите да го предизвикаме — нали така, банда?

Бандата зацвърча в отговор.

— Ако ми дадете по-ясна представа какво точно търсите в Ирландия — рече мениджърът, оставайки на висотата на положението си, — може би ще успея да ви упътя…

— Не, не, изключено — вдигна ръце високият мъж. — Ние просто ще се хвърлим напред, развявайки интуицията вместо шалове на вратовете си, ще се понесем с попътния вятър и ще видим къде ще ни отведе. Когато разгадаем мистерията и намерим онова, за което сме дошли, ще разберете за откритието ни по възгласите и възторженото ликуване, носещи се от малката ни туристическа група.

— Не се и съмнявам — промълви мениджърът.

— Е, приятели мои, хайде да се регистрираме.

И предводителят на отряда се пресегна към вехтата хотелска писалка, но после сбърчи нос и с широк жест извади своята, от четиринайсеткаратово злато. С нейна помощ с нечетлив, но изящен калиграфски почерк изписа с вишнево мастило в книгата името Дейвид, последвано от Снел, след това тиренце и Оркни. Отдолу добави: „И приятели“.

Мениджърът наблюдаваше движенията на писалката като омагьосан, но после за сетен път си спомни своята роля в случващото се.

— Но сър, още не съм ви казал дали имаме достатъчно места…

— О, положително ще се намерят за шестима морни странници, отчаяно нуждаещи се от отдих след досадните грижи на стюардесите. Една стая ще е напълно достатъчна!

— Една? — зяпна го слисаният служител.

— Теснотията сближава, нали, юнаци? — попита възрастният, без да поглежда спътниците си.

Никой от тях не възропта. Не възроптах и аз, записвайки трескаво в бележника си.

— Е — каза мениджърът, прелиствайки неловко хотелската книга, — виждам, че тъкмо са се освободили две съседни…

— Перфетто! — възкликна Дейвид Снел-Оркни.

Приключили с процедурата, служителят и далечните гости известно време се съзерцаваха в мълчание. Най-сетне той откъсна поглед от тях и викна прегракнало:

— Портиер! На рецепцията! Отнеси багажа на господата…

Последният се яви начаса и се озърна наоколо. Но на пода нямаше никакъв багаж.

— О, не, няма нужда — махна безгрижно с ръка Дейвид Снел-Оркни. — Не носим нищо със себе си, освен по една смяна бельо в джобовете. Тук сме само за двайсет и четири часа, а може би и за дванайсет. После — обратно към Сицилия и топлия здрач. Ако желаете да платя предварително…

— Не се налага — рече другият, подавайки ключовете на портиера. — Четирийсет и шеста и четирийсет и седма, моля.

— Веднага — отвърна той и като овчарско куче, мълчаливо завръщащо стадо тънкорунести, блеещи, побутващи се овце, подкара прелестната компания към асансьора, който тъкмо спираше във фоайето.

Спрях да пиша, защото… на гишето, иззад гърба на мениджъра, се появи жена му, с поглед от стомана.

— Ти да не си се побъркал? — просъска. — Защо го направи?

— През целия си живот — рече той, наполовина на себе си — съм си мечтал да видя не един комунист, а десет накуп, не двама нигерийци, а двайсет, облечени в кожи, не трима американски каубои, а цяла стотица, току-що слязла от седлата. Затова, когато шест оранжерийни рози ми падат от небето, не мога да устоя на изкушението да ги сложа във вазата. Дъблинската зима е дълга, Мег, това може да е единственият запален фойерверк за цялата година. Изчакай само докато се пръсне!