Рэй Брэдбери - Зелени сенки, Бял кит

Ще се помотая десетина минути, рекох си, ще накарам Джон да се притесни, ще обърна шегата му наопаки, а после ще се върна, плетейки нозе, с разкъсана и окървавена риза, с някаква скалъпена история. Да, хубав номер щях да му извъртя…

Спрях неподвижно.

Стори ми се, че в горичка по-надолу бях зърнал нещо като голямо хартиено хвърчило, което се мярна за миг и потъна зад живия плет.

Облаците плаваха пред лицето на почти пълната луна и хвърляха острови от тъмнина, които ме покриваха.

И ето че то се появи отново, малко по-далеч, сякаш цял храст цветя се бе откъснал отведнъж и понесъл като сняг над безцветната пътека. В същия миг долетя едва доловимо стенание, тих като проскърцване вопъл.

Трепнах, отстъпих назад и хвърлих поглед към къщата. Естествено, видях физиономията на Джон, ухилен като тиква на прозореца, посръбващ шери в топлия уют.

— Оо… — прорида глас отнякъде. — О, боже…

И тогава зърнах жената.

Тя стоеше облегната на едно дърво, облечена в дълга рокля с лунен цвят и наметната отгоре с тежък вълнен шал, стигащ до бедрата й. Шалът сякаш имаше свой живот, като се развяваше, вълнуваше и потрепваше от вятъра.

Явно не ме беше забелязала, или дори и да беше, не я интересувах. Не можех да я уплаша; нищо на света вече не бе способно да я уплаши. Втренченият й, нетрепващ поглед бе прикован в онази къща, онзи прозорец, в библиотеката и силуета на стоящия вътре мъж.

Лицето й бе бледо като сняг, изрязано от онзи бял, хладен мрамор, срещан в чертите на най-фините ирландки. Имаше лебедова шия, чувствени, макар и потръпващи устни и зелени, сияещи с мека светлина очи. Толкова прекрасни бяха тези очи, както и профилът й на фона на разлюлените клони, че нещо в мен се преобърна, сви се и умря. Усетих онова убийствено жегване под лъжичката, което усещат мъжете, когато красотата мине покрай тях, за да не се върне никога повече. Иска ти се да извикаш: „Стой, обичам те!“. Но оставаш безмълвен. И лятото, въплътено в нейното тяло, си отива навеки.

Но сега красивата жена, гледаща единствено в прозореца на далечната къща, ме заговори сама.

— Това той ли е? — попита.

— Какво? — чух се да произнасям.

— Той ли е там, вътре — повтори тя с тиха ярост. — Звярът. Чудовището.

— Аз не…

— Великото животно, което ходи на два крака — продължи тя. — Всички други си отиват. Той остава. Бърше ръцете си в човешка плът. Момичетата са неговите салфетки, жените — среднощната му закуска. Държи ги в избата си, наредени по реколти — знае годините, но не и имената им. Мили боже, това ли е той?

Погледнах натам, накъдето гледаше и тя, към сянката на прозореца, далеч отвъд ливадата за крокет.

И си помислих за своя режисьор в Париж, в Рим, в Ню Йорк, в Холивуд и за талазите от жени, по които го бях виждал да гази, оставяйки стъпките си върху техните кожи — един тъмен Христос, ходещ по топли морета. Пирове от жени, танцуващи по масите, жадуващи за аплодисменти, и той, прошепващ им на излизане: „Да ти се намира някоя излишна банкнота, мила? Онзи просяк пред прага направо ми къса сърцето“.

Обърнах се към тази нимфа с развети от нощния вятър коси и попитах:

— За кого става дума?

— За него — отвърна тя. — Който живее там и някога ме обичаше, а после ме разлюби. — Тя затвори очи и по страните й се стекоха сълзи.

— Той вече не живее там — казах.

— Напротив, живее! — Тя се извърна рязко, сякаш щеше да ме удари или заплюе. — Защо ме лъжеш?

— Слушай — взрях се аз в чистия, но някак стар сняг на лицето й. — Това е било в друго време.

— Не, не, съществува единствено сега! — Тя сякаш понечи да се втурне към къщата. — И аз още го обичам, толкова силно, че бих убила за него, бих погубила дори себе си!

— Името му — препречих пътя й аз. — Как се казва?

— Как, Джо, разбира се. Джоуи. Джоузеф!

Тя се помести. Аз вдигнах ръце и поклатих глава.

— Сега тук има единствено Джони. Джон.

— Лъжеш! Усещам, че е там. Може да е сменил името си, но е той. Погледни! Почувствай!

Тя разтвори длани, за да докосне вятъра, идващ откъм къщата. Последвах примера й и наистина, озовах се в друга година, преди много време. Така казваше вятърът, това потвърждаваше и сиянието на големия прозорец, в който бе застанала сянката.

— Това е той!

— Просто един мой приятел — казах меко.

— Той не е бил ничий приятел, никога!

Опитах се да видя през нейните очи и си помислих, боже, дали винаги е било така, преди четирийсет, осемдесет, сто години? В къщата винаги да е имало мъж — не същият, не, но все негови тъмни близнаци, а на пътя — изгубено момиче, със сняг в обятията вместо любов, мраз в сърцето вместо утеха, което да шепти и скръбно да нарежда, да жали и ридае, като звукът на плача й утихва чак призори, за да започне отново с изгрева на луната.