Рэй Брэдбери - Зелени сенки, Бял кит

Колкото и слаб да бе ударът, за мен бе като стоварване на парен чук.

— Ще ми се да не беше измислял тази шега, ще ми се статията да беше истинска.

— И на мен, синко. Не ми изглеждаш добре. Мисля да…

През къщата премина течение. Прозорците пропукаха и изстенаха.

Изведнъж, без всякаква видима причина, казах:

— Твоята банши. Тя е отвън.

— Не, не, това беше само номер. Не биваше да се връзваш така.

— Повярвай ми — рекох, кимвайки към прозореца. — Там е.

Джон се засмя.

— Да не си я видял?

— Тя е млада и красива жена, загърната с шал в студената нощ. Жена с дълги тъмни коси, огромни зелени очи, белоснежна кожа и горд финикийски нос. Звучи ли ти като някоя, която си познавал през живота си?

— Поне като хиляда — той се засмя отново, но по-тихо, претегляйки шегата си. — По дяволите…

— Тя те чака — продължих. — Долу е, в края на алеята.

Джон погледна неуверено към прозореца.

— От нея бе звукът, който чухме — казах. — Тя те описа, или поне някой, който прилича на теб. Нарече те Джоуи, Джо, Джоузеф. Но стана ясно, че си ти.

Той се замисли.

— Млада и красива, казваш? И чака отвън сега, в този момент?

— Най-красивата жена, която съм виждал.

— Да не носи нож?…

— Не е въоръжена.

Джон изпъшка.

— Е, тогава не ми остава друго, освен да изляза и да си побъбря с нея, не смяташ ли?

— Тя чака.

Той стана и тръгна към вратата.

— Облечи си палтото, навън е студено — посъветвах го.

Докато го надяваше в антрето, звукът долетя отново, този път съвсем отчетливо. Вопъл, ридание и отново вопъл.

— Боже — каза Джон с ръка на бравата, без да се обръща, за да не видя, че е пребледнял. — Наистина е там.

После се насили да натисне дръжката и да отвори вратата. Вятърът нахлу с шепот, носейки със себе си още един тих стон.

Той застана на прага, взирайки се в дългата пътека, водеща в тъмното.

— Чакай! — викнах в последния момент.

Джон спря.

— Има още нещо, което не съм ти казал. Тя наистина е там и те очаква. Но тя е… мъртва.

— Не ме е страх.

— Теб не, но мен — да. Никога няма да се върнеш обратно. Колкото и да те мразя тъкмо сега, не мога да те пусна да отидеш. Затвори вратата, Джон.

Нов стон, ново ридание.

— Затвори вратата.

Приближих и се опитах да сваля ръката му от месинговата дръжка, но той я стисна здраво, вирна глава, погледна ме и въздъхна.

— Ти си добро хлапе. Почти толкова, колкото аз. Ще те включа в следващия си филм. Ще станеш звезда.

После се обърна, пристъпи в студената нощ и полека затвори вратата.

Изчаках, докато чуя стъпките му по чакълестата алея, после заключих и тръгнах бързешком из къщата, угасвайки светлините. Когато минавах през библиотеката, вятърът зави скръбно в комина и разпръсна пред камината пепелта от „Лондон Таймс“.

Погледах я примигвайки известно време, после тръснах глава, изтичах по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж, докато не стигнах мансардната си стая. Хлопнах вратата зад гърба си, съблякох се и се мушнах в леглото. Тъкмо се завивах презглава, когато някъде далеко в глухата нощ градският часовник удари един.

А стаята ми бе толкова високо, толкова изгубена в къщата и в небесата, че независимо кой или какво чукаше, хлопаше или удряше по входната врата, шепнейки, умолявайки или пищейки, кой би могъл да го чуе?…

Пристигнах в „Кортаун Хаус“ със закъснение.

Когато Джон отвори, пъхнах в ръцете му разказа, но аз самият не влязох.

— Какво има, хлапе? — попита ме той.

— Прочети това.

— Прилича на разказ. Къде е сценарият?

— По-късно. Първо разказа. И слушай, не го пускай страница по страница на пода, докато го четеш, разхождайки се из къщата.

Джон наклони глава встрани.

— Защо бих направил нещо подобно, синко?

— Не знам. Просто недей.

Той влезе навътре, оставяйки ме да затворя вратата. Последвах го по коридора и видях как прелиства страниците и кима с глава. Вече в библиотеката, го чух да мърмори:

— Тъй, тъй. Май ще трябва да престанем с шегичките на масата. Никакви шегички повече.

— Мили боже, това пък какво е? — изтръгна се от устата ми.

— Кое какво е?

— Сляп ли си, човече? Погледни само!

И Гарити, момчето от асансьора, протегна шия, за да види какво толкова зяпам.

От мъгливото дъблинско утро, през парадния вход на „Роял Хайбърниан“, тъкмо се задаваше по посока на рецепцията висок, гъвкав като върбова пръчка мъж към четирийсетте, следван от петима по-ниски, но също така гъвкави двайсетгодишни юноши. Те нахлуха като трели на птича песен, размахвайки във въздуха ръце, въртейки очи, пърхайки и чуруликайки. Устните им се присвиваха, челата им ту помрачняваха, ту се проясняваха, страните им пламваха и пребледняваха — или може би и двете едновременно. Гласовете им в един момент бяха безупречно пиколо, в следващия — флейта или мелодичен обой, но винаги в тон. Водейки едновременно шест монолога, те бликаха в единен хор, изливайки един върху друг същински поток от съчувствие, писукайки жалостиво за тегобите на пътуването и превратностите на времето. Балетната им трупа се носеше в облак от парфюмен аромат, плаваше красноречиво пред очите ни, оставяйки безмълвен смаяния Гарити. Те се сблъскаха грациозно и се струпаха пред рецепцията, където ги посрещна мениджърът, облян от тяхната музика. Очите му оформиха два перфектни кръга с малки точки в центъра.