Рэй Брэдбери - Зелени сенки, Бял кит

— Глупак — отвърна му тя.

Може би не чак такъв, помислих си аз.

Междувременно асансьорът се понесе нагоре по шахтата си с такава лекота, сякаш бе натоварен единствено с шепа духнат пух от глухарчета.

Същият ден по пладне започна серия от съвпадения, която след редица обрати действително доведе до мистериозна развръзка, като при това аз се оказах в центъра на събитията.

Трябва да знаете, че хотел „Роял Хайбърниан“ се намира на половината път между Тринити Колидж и парка „Сейнт Стивънс“, а зад него минава Графтън Стрийт, откъдето можете да си купите прибори, сервизи, покривки или алени ловни сака, кожени боти и каскети, с които да препускате подир проклетите хрътки, или пък, още по-добре, да се шмугнете в бар „Четирите провинции“, за подходяща смесица от пиене и приказки — препоръчваната пропорция е час пиене на два часа приказки.

Та както споменах, тъкмо по пладне от парадния вход на хотела излезе не някой друг, а самият Снел-Оркни със своята чуруликаща петорка. Аз ги следвах по петите и дискретно си водех записки.

И тогава се случи първото от поразителната серия стълкновения.

Защото насреща, разкъсван между магазините за сладкарски изделия и „Четирите провинции“, се задаваше старият ни познайник Тимълти.

Тимълти, както вероятно помните, щом го подгонеха унинието, гладът, несгодите и другите конници на Апокалипсиса, стисваше зъби и работеше по някой и друг ден в пощенската станция на Килкок. Сега обаче не бе такъв период и шляейки се безцелно из улиците, той подуши такова ухание, сякаш след сто милиона години райските двери се бяха разтворили отново и го канеха да влезе. Главата му сама се обърна, за да види откъде иде този божествен полъх.

А той, естествено, идеше от Снел-Оркни и неговото изтървано от клетката си котило.

Смръзнал на мястото си, Тимълти изгледа как пъстрата делегация се стича по стълбите и изчезва зад ъгъла. След което явно реши, че има и по-сладки неща от бонбоните, и с изпреварваща маневра мина по фланга по посока на „Провинциите“.

Аз чевръсто тръгнах в същата посока, чувствайки се като уредник на изложба за екзотични животни.

Пред мен Дейвид Снел-Оркни и неговата петорка наближиха улична музикантка, свиреща на арфа. В близост до нея зърнах своя таксиметров шофьор Майк, който, явно лишен от друго занимание, подрусваше крака в импровизирано солово изпълнение под звуците на „Носейки се над полята“. Увлечен в танца, той долови нещо, наподобяващо подухване на топъл ветрец откъм Хебридите. Не точно бръмчене, нито шепот, а по-скоро леките гукания и цвъртения, които се чуват в магазин за домашни любимци, когато отворите вратата, звънчето дрънне и отвътре ви посрещне възбуден хор от гълъби и папагалчета. Това долетя до ушите му сред трелите на арфата и тропота на собствените му обувки. Той замръзна насред стъпката си.

В този миг Дейвид Снел-Оркни и дружинката му минаха покрай него и му помахаха с ръце.

Преди да си даде сметка какво прави, Майк отвърна на поздрава им, после се усети и притисна ръка към гърдите си, сякаш бе ранена.

— За какво, по дяволите, им махам? — попита, като ме видя. — Нито ги знам, нито ги познавам, нали така?

— Господ здраве да ти дава! — отвърнах аз, а арфистката удари по струните.

Сякаш повлечени от някаква чудодейна прахосмукачка, събираща всичко по пътя си, двамата с Майк последвахме менажерията, вече завладяла две от сетивата ни — обонянието и слуха.

Още не стигнали до края на пресечката, насреща ни се зададе Нолан. Изскачайки от „Четирите провинции“, където явно нещо му бе припарило под краката, той хукна напосоки и се блъсна право в Дейвид Снел-Оркни. И двамата се олюляха и се сграбчиха, за да запазят равновесие.

— Каква приятна изненада! — рече Дейвид Снел-Оркни.

— Що не ме цунеш…! — отвърна Нолан, и се отдръпна назад, гледайки с увиснала челюст преминаващия цирк. По очите му виждах, че изпитва неудържимо желание да се втурне обратно в кръчмата и да сподели за страховитата си среща с една четка от пера, една сиамска котка, един разглезен пекинез и още три същества, изпосталели от твърде малко ядене и твърде много миене.

Шестимата спряха пред бара и зачетоха табелата.

Мили боже, рекох си. Ей сега ще влязат. Какво ще стане тогава? Кого да предупредя по-напред? Тях? Или съдържателя?

В този момент вратата се отвори и отвътре се показа Хийбър Фин. Фин, който беше дошъл в града, за да навести братовчед си и сега със самото си присъствие проваляше възможността за Нолан.