Рэй Брэдбери - Зелени сенки, Бял кит

— Че то в „Сейнт Стивънс“ има ли изобщо останали листа? — попита Тимълти. — И има ли сняг по проклетите дървета?

Оказа се, че никой от присъстващите не знае. Всички стояхме неподвижно.

— По дяволите — рече вцепенено Тимълти. — Сигурно има двайсет години, откак не съм поглеждал.

— А аз поне от двайсет и пет — обади се Гарити.

— Трийсет! — призна Нолан.

— Най-невероятното съкровище на света — каза Снел-Оркни. — Няколко багри от пурпурно и кехлибарено, от вино и ръжда, останки от миналото, реликви от старото лято, по някакво чудо останали по клоните. Но самите дървета! Клоните, вейките, облечени в ризници от лед, покрити със скреж, натежали от сняг, който вятърът с шепот отнася на фини шлейфове! Красота!

Всички слушаха запленени.

— Е, да… разбира се… така е… — промърмориха оттук-оттам.

— Как ги реди само — прошепна Нолан.

— Питиета за всички! — извика внезапно Снел-Оркни.

— Е, с това вече ме довърши — каза Тимълти.

Чашите се напълниха и изпразниха.

— Е, къде са сега онези проклети дървета? — рече Нолан.

— Да…! Правилно…! — зашумяха всички.

Десет минути по-късно цялата компания се изсипа пред входа на „Сейнт Стивънс“.

И както отбеляза Тимълти, виждал ли бе някой повече листа от тези, останали на дървото точно край портите на парка? Не, отвърна му едногласен вик. Ами онова, второто дърво? На него нямаше толкова листа, колкото скреж, кора от лед и пухкав сняг, който се вдигаше от вятъра и се сипеше на дантелени спирали върху лицата на мъжете. И колкото повече гледаха, толкова повече осъзнаваха, че това е чудо. Нолан вирна толкова високо глава, зяпайки по върховете, че падна по гръб и двама-трима от останалите трябваше да го изправят на крака. От всички страни се носеха възхитени възгласи и дружни твърдения, че откакто се помнят, по тези дървета никога не е имало листа, нито сняг, а ето че сега има! Или дори да е имало, те не са имали цвят, а сега имат. А дори да са имали цвят, това е било толкова отдавна, че… Докато накрая взеха да си шъткат да мълчат и просто да гледат!

Тъкмо в това занимание Нолан и Тимълти, Кели и Гарити, Снел-Оркни, неговите приятели и аз прекарахме остатъка от превалящия следобед. Защото наистина есента бе свила своите знамена, а зимата бе дошла след нея и обвила целия парк в бяло. Тук ни завари и завърналия се междувременно отец Лиъри.

Но преди да успее да каже и дума, трима от шестимата чуждоземни нашественици го попитаха дали не би изслушал техните изповеди.

Така, докато се усети, с изражение на болка и тревога на лице, свещеникът вече водеше Снел-Оркни и компания към църквата си, за да им покаже цветните витражи и майсторски изработения свод над олтара — а те от своя страна толкова я харесаха и толкова дълго и гръмко я хвалиха, че той, ще-не ще, трябваше да намали броя на молитвите „Отче наш“ и „Аве Мария“, които им наложи за назидание.

Но гвоздеят на деня беше обратно в кръчмата, когато едно от младите-стари момчета-мъже попита какво да изпее — „Майка Макрий“ или „Моят приятел“.

Последваха спорове и в крайна сметка, след като се проведе гласуване и се обявиха резултатите, той изпя и двете.

Имаше чуден глас, както признаха всички с навлажнени очи. Дивен, висок, ясен глас.

Нолан подсмръкна и каза:

— Не знам какъв син би станал от него, но затова пък дъщеря — един път!

Всички закимаха одобрително.

После Снел-Оркни и неговите приятели се заприготвяха да си тръгват.

Виждайки това, Фин вдигна ръка да ги спре.

— Чакайте! — рече. — Вие оправихте времето в парка, в кръчмата и в цялата околност. Сега и ние трябва да ви дадем нещо за отплата!

— О, не, не — запротестираха те.

— Напротив! — каза Фин. — Момчета?

— Да, Фин — отвърна компанията.

— Да им покажем ли един спринт?

— Спринт? — избликна всеобщ възторг. — Да, да!

— Спринт? — зачудиха се Снел-Оркни и неговите спътници.

— Дуун е най-добрият бегач преди химна, няма спор по въпроса — каза Фин.

— По дяволите твоя Дуун!

— Рефлексът му е светкавичен, а ускорението по рампата изключително. Докато успееш да си вземеш шапката, вече се е скрил от погледа ти.

— Хулихан ще го бие с вързани очи.

— Ще го бие друг път. Какво ще кажете да проверим още сега? Преди нашите нови приятели да са си вдигнали гълъбите?

Или, помислих си аз, преди вечерта да отмине и след няколко часа всичко да затвори отведнъж — бирените кранове, капаците на пианата, акордеоните, солистите, дуетите и квартетите, кръчмите, сладкарниците и кината. Тогава, като в Съдния ден, огромна вълна ще изхвърли половината дъблинско население под безжалостната светлина на уличните лампи, за да оглежда сиротни лица в никелираните автомати за дъвки. Съкрушени, лишени от всяка духовна и физическа опора, тези клети души ще побродят малко като мухи без глави и после ще се упътят, тътрейки нозе, към къщи.