Рэй Брэдбери - Зелени сенки, Бял кит

Но за момента слушах разгорещената дискусия, мъчейки се, заедно със Снел-Оркни и питомците му, да проумея нейния смисъл.

— Дуун!

— Хулихан!

Най-сетне Тимълти погледна първо мен, а после високия, блед гост, и каза:

— Разбирате ли за какво става дума? Падате ли си по спорта? Знаете, крос, щафета четири по сто и други подобни атлетични дисциплини?

— На два пъти съм посещавал Олимпийските игри — отвърна Снел-Оркни.

— Ама и вие не си поплювате — зяпна Тимълти. — Добре, а чували ли сте за специалния ирландски десетобой, провеждан в кината?

— Току-що споменахте за спринта преди химна.

— Чакайте, чакайте — не се стърпях аз. — Какъв е този спринт?

— Пре-ди-хим-на! — каза сричка по сричка Фин.

— Откакто си в Дъблин — намеси се Тимълти, — не може да не си ходил на кино.

— Да, снощи гледах филм с Кларк Гейбъл, а предната вечер — една стара лента с Чарлс Лотън…

— Достатъчно! Явно и ти си маниак като всички ирландци. Ако не бяха кината и кръчмите да прибират бедните и безработните от улиците и да им мътят главите, вече отдавна да сме дръпнали запушалката на тоя остров и да сме го пратили на дъното на океана. Така — потри ръце той. — А сега ми кажи, забелязвал ли си един национален атрибут, който се явява всяка вечер след края на филма?

— След края на филма? — замислих се аз. — Чакайте, чакайте! Да нямате предвид националния химн?

— Него ли имаме предвид, момчета? — извика Тимълти.

— И още как! — отвърнаха всички.

— Всяка божия вечер — завъртя очи към тавана той, — след всяка проклета прожекция, година след година оркестърът ти гръмва в ушите в името на родината, сякаш умираш от желание да чуеш тази кошмарна мелодия. И познай какво се случва тогава?

— Ами — влязох в тона му аз, — ако си мъж на място, ще се опиташ да се измъкнеш от салона в онези няколко скъпоценни секунди между края на филма и началото на химна.

— Браво, улучи!

— Сипете на американеца, да си оплакне гърлото!

— В края на краищата — казах небрежно — след толкова слушане на всеки химн ще започне да му се губи ефектът. Не че искам да ви засегна — побързах да добавя.

— Никого не засягаш! — увери ме Тимълти. — Тук сме все патриоти, ветерани от ИРА, преживели Вълненията и любящи родината си. И все пак, ако вдишваш един и същ въздух хиляди пъти, накрая ще започне да ти се мае главата. Затова, както сам правилно отбеляза, през този пратен от бога три– или четирисекунден интервал всяка публика, която е с всичкия си, си плюе на петите към изхода. А най-добрият в дисциплината е…

— Дуун — прекъсна го Снел-Оркни. — Или може би Хулихан. Вашите спринтьори!

Всички се усмихнаха, горди от съобразителността му.

— Сега — рече Тимълти с присвити очи и дрезгав от вълнение глас, — в същия този момент, на няма и сто метра от тук, в уютния сумрак на киното на Графтън Стрийт, на четвъртия ред до централния проход седи…

— Дуун — казах аз.

— Тоя човек е ясновидец — рече Хулихан и ми свали шапка.

— Точно така — преглътна Тимълти. — Дуун. Той не е гледал филма преди — играе Дина Дърбин, и го дават за първи път. Сега часът е…

Всички очи се устремиха към часовника на стената.

— Точно десет! След четвърт час прожекцията ще свърши.

— И какво? — попитах аз.

— Ето какво! — рече Тимълти. — Ако пратим там Хулихан за проверка на бързината и ловкостта му, Дуун охотно ще приеме предизвикателството.

— Вие тук да не би да ходите на кино само заради спорта? — поинтересува се Снел-Оркни.

— За бога, не. Ходим заради пеенето на Дина Дърбин и всичко останало. Но ако, да речем, Дуун случайно забележи влизането на Хулихан, който ще пристигне късно и ще седне точно срещу него от другата страна на прохода, той веднага ще се досети какво става. Двамата ще се поздравят един друг, а после ще стоят мирно, вперили взор в екрана, докато там не се появи надписът „Край“.

— Разбира се! — Хулихан леко подскачаше на място и разкършваше рамене. — Само ми дайте тоя Дуун насам!

— Колкото до теб, момко — погледна ме изпод вежди Тимълти, — виждам, че подробностите на нашия спорт те изумяват. Откъде, питаш се, възрастни хора намират време за подобни глупости? Е, времето е нещо, с което ние, ирландците, разполагаме в изобилие. Когато човек си няма работа, неща, които в твоята страна са незначителни, стават значими. Може никога да не сме виждали слон, но вярваме, че бръмбарът под микроскоп е най-голямото животно на света. Ето защо, докато не е минал границата, спринтът преди химна е също толкова благороден спорт, колкото и всеки друг. Нека изясним правилата!