Иан Эсслемонт - Нощ на ножове

— Както казах, оскъдна дисциплина.

— Може би трябва да я научиш — предложи Тайсхрен. — Обучението може да помогне.

Хатар се намръщи.

— Може би — кимна той. — Да. Може би след няколко години, тя ще може да…

— Няколко години!

Хатар скочи на крака и замахна. Ножът изсвистя и се заби в дървения кей пред краката на Киска.

— Може би след няколко години ще се научи да не прекъсва хората!

Киска се намръщи. Проклетата й голяма уста! Проклетото й нетърпение! Искаше да се извини, да им обясни, че това бе много важно за нея. Но този път се въздържа. Още едно избухване и сигурно щяха да я изпратят по живо по здраво. Вместо това клекна, извади ножа и го хвърли на Хатар. Той го хвана и се усмихна.

— Много добре.

Отново започна да се бръсне, като се мръщеше на отражението в огледалото. Киска искаше да се засмее — мъжът сигурно никога не се бе виждал без мустак. Тайсхрен се поклони и хлътна обратно в каютата.

Киска се облегна на една каца и се хвана за хълбока. Гледаше как хамалите разнасят бурета с вода и припаси нагоре-надолу по кея. След това погледна към Хатар. Това да ли беше, или не? Какво беше неговото решение? Мълчанието му се проточи. Трябваше ли да каже нещо?

— Е?

Хатар вдигна глава.

— А?

— Е? Какъв е твоят отговор? Предложих услугите си. Приемаш ли?

Хатар погледна огледалото и прокара острието по брадичката си.

— Тръгваме след две камбани. С теб или без теб — рече той и я посочи с ножа. — Разбираш ли?

— Да! О, да!

Тя хукна надолу по кея, но изведнъж се закова на място, обърна се и го посочи с пръст, сякаш за да го спре да не отплава веднага.

— Да. Ще бъда тук. Абсолютно. Благодаря. Ще видиш!

Киска отново драсна и изкачи половината стъпала, преди хълбокът й да се схване и дъхът й да секне. Тя изпъшка и се хвана за изваяната амбразура, за да не падне. „По-бавно, момиче“, каза си тя. „Не припадай точно сега. Спокойно“. Първо щеше да говори с Агайла, а след това трябваше да се прибере вкъщи, за да съобщи новините на майка си. Тя щеше да се зарадва, нали? Да, разбира се. Агайла щеше да я подкрепи. И щеше да й пише. Веднага, когато намереше време.

Киска крачеше по нанагорнището на улица „Корал“, а слънцето топлеше врата и бузите й. Горещите лъчи източиха напрежението от мускулите й и успокоиха болката, сковала цялото й тяло. Беше много по-спокойна и уверена, отколкото се бе чувствала някога. Нима това сладко усещане се дължеше на знанието, че съвсем скоро щеше да обърне гръб на този остров — и може би никога повече нямаше да стъпи тук? Киска се наслади на тази мисъл.

Минаваше покрай хора, които замаяно кръстосваха улиците и зяпаха разрушенията след битката, счупените прозорци и сринатите къщи. Те се гледаха втренчено, сякаш искаха да се уверят един друг, в присъствието на такива неопровержими доказателства, че предишната нощ е била само един луд кошмар.

Киска завари улица „Заможна“ необикновено пуста. През всеки друг ден от годината тя щеше да бъде задръстена от търговци, клекнали на рогозки или заобиколени от стоките си, натъпкани в кошници. Дори помиярите, които обикновено тичаха насам-натам и лаеха пронизително, бяха изчезнали. Може би бяха ужасени от миризмите, предположи Киска. Почука на вратата на Агайла. Гирляндите от изсушени цветя висяха отпуснати, а мускусната им миризма изненада Киска.

— Лельо! Ехо! Там ли си?

Докато Киска чакаше, една старица буташе кола с момици нагоре по улицата. След малко я облегна на една стена, извади лулата от устата си и кимна за поздрав.

— Добро утро — отвърна Киска.

— Да благодарим на Бърн и на Дамата за него!

— Да. Да им благодарим.

Старицата издиша кълбенце дим, след което обяви:

— Почти бях изядена от едно от тези създания.

— Така ли?

— О, да. Но цяла нощ се молих на самия Гугла и демоните ме пожалиха.

— На Гуглата? — повтори Киска стреснато.

— О, да. На Гуглата се молих. Старият Дрънкач на Кокали. Моля те, пощади душата ми, бедната ми, немощна, износена душа. Вземи тази на съседа ми. И виж ти — той взе душата на съседа.

Старицата се изкикоти и намигна.

Киска се засмя нервно. Опонн да я избави от този луд остров! Отново почука на вратата, докато старицата гонеше мухите от момиците си.

— Агайла! Отвори! Аз съм, Киска.

Тишина. Киска бутна тежката дървена врата и тя се отвори. Изненадана, тя надзърна в мрака на магазина. Наведе се през прага и извика:

— Агайла?

— Влез, момиче — подкани я старицата от другата страна на улицата. — Никой не влиза там, ако тя не иска. Давай смело.