Иан Эсслемонт - Нощ на ножове

Киска влезе и затвори вратата. За всеки случай пусна резето.

— Лельо?

Нищо. Тя се мушна между рафтовете. Откри Агайла в задната част на магазина, седнала на стол и обвила главата си с мокра кърпа.

— Лельо?

Агайла вдигна кърпата и се вторачи в нея с мътен поглед.

— О, здравей, дете.

— Лельо, какво правиш?

Агайла се облегна назад и притисна кърпата в лицето си. От паницата с вода на съседния стол се виеха тънки струйки благоуханна пара.

— Простудих се.

— О. Добре ли си?

— Да, да. Просто съм изморена. Много, много изморена — отвърна тя и махна с ръка към Киска. — А ти? Виждам, че си жива и здрава.

Киска дръпна един стол и седна до нея.

— Да, добре съм. Лельо, случи се най-прекрасното нещо. Днес е най-страхотният ден в живота ми…

— Напускаш Малаз.

— Лельо! Как разбра?

— Единственото нещо, което може да те направи толкова щастлива.

Киска хвана ръката й.

— О, лельо. Не, че искам да те напусна. Просто трябва да се махна от този остров. Разбираш това, нали?

Агайла покри ръката на Киска със своята и се усмихна.

— Да, дете. Разбирам.

След това се преви в пристъп на остра кашлица и закри устата си с кърпата.

Киска я изгледа тревожно. Откакто познаваше Агайла, не си спомняше някога да я бе виждала болна.

— Наистина си добре, нали?

— Да, да. Добре съм. Просто нощта бе много изморителна за мен. Една от най-изморителните, които помня.

Киска я огледа критично.

— Стори ми се, че те видях…

— Просто си сънувала, дете. Едно видение в нощ, пълна с видения.

— Все пак имаше нещо…

Призрак на усмивка разтегна устните на Агайла.

— Просто сенки.

Киска не й повярва, но времето напредваше. Тя се изправи.

— Трябва да тръгвам… не мога да се бавя.

Агайла се хвана за стола и се изтласка на крака. Киска я подхвана.

— Да, да — рече й тя. — Разбира се. Тръгвай. Тичай при скъпата си майка. Да се увери, че си добре.

— Да, така ще направя. Благодаря ти, лельо. Благодаря ти за всичко.

Агайла я дръпна към себе си и я прегърна. Целуна я по челото.

— Изпрати ми писмо скоро или се кълна, че ще ти изпратя проклятие.

— Ще ти пиша.

— Добре. Сега тичай. Не карай Артан да те чака.

Киска бе преполовила улица „Заможна“, преди в главата й да се пръкне въпросът: „Откъде Агайла знаеше това име?“ Тя се закова на място и почти реши да се върне, за да я пита. Но времето я притискаше и Киска подозираше, че сбогуването с майка й щеше да отнеме много повече време, отколкото си бе мислила.

Въпреки че погледът му се пресичаше и трябваше да почива на всеки десетина крачки, за да не се строполи в несвяст, Темпър продължаваше да се изкачва по Крепостния път към Твърдината на Мок. Това, че бе станал от леглото и ходеше, беше истинска лудост, но нямаше да пропусне тазсутрешните събития за нищо на света. Около главния вход на крепостта вече се бе събрала тълпа — търговци и граждани, изпаднали в паника, които отправяха молби и оплаквания към Под-Юмрук Пел. Облечен в дебела пелерина, която бе взел от Хана на Обесения, Темпър си проправи път през шарената сган. Откри Лубен да хърка в един стол, облегнат на влажната стена. Гърдите под жилетката му бяха омотани с бинтове.

— Събуди се, мързел такъв!

Едното око на гърбушкото се открехна. Темпър се учуди колко червено изглеждаше то. Лубен го огледа от краката до петите. Облиза устните си и се намръщи от вкуса.

— Какво, в името на погребалната яма на Гуглата, правиш тук?

— На дневна стража съм.

— На какво? Дневна стража? Богове, човече, почини си малко! Караш ме да се чувствам стар само като те гледам. Вземи си болничен.

— И какво — да изпусна зрелището?

Лубен изсумтя.

— Е, щом искаш… — отвърна той и му подаде една калаена манерка. — Да се подсилиш малко за изпитанията, които те чакат.

Темпър прибра манерката под ризата си.

— Благодаря. Ще се видим по-късно.

Лубен се намести на стола си, изсъска от болка и изпъна гръб.

— Предполагам. Ако не успея да ти избягам навреме.

Преди да стигне казармите, Темпър бе заговорен цели четири пъти. В крепостта цареше хаос и имаше повече напрегнато шептене и пребледнели лица от когато и да било преди. Изкикоти се на това, докато внимателно навличаше ризницата и стражарската си униформа. Искаше да се разсмее, но вместо това стисна зъби, разтри схванатите мускули на ръцете си и изпъна натъртения си гръб. Други стражи постоянно влизаха и излизаха и Темпър с удоволствие отбеляза, че повечето бяха живи и здрави, въпреки че на никой не му се приказваше. Единственото лице, което не видя, бе това на онзи негодник Ларкин.