Иан Эсслемонт - Нощ на ножове

Темпър спря Уес, млад новобранец от долините на юг от Ли Хенг.

— Къде е Ларкин?

Младежът го зяпна, а очите му се разшириха от удивление.

— Не чу ли?

Стомахът на Темпър се сви.

— Какво да съм чул?

— Арестуваха го. Снощи отказа да застане на поста си. Наруши заповедите.

Темпър избухна в смях, което накара Уес да подскочи от изненада. Той ахна.

— Обвинението е много сериозно — скара му се мъжът.

Темпър му махна да се пръждосва. Младежът го изгледа любопитно през рамо, след което се отдалечи.

Все още кикотейки се, Темпър взе копието си и тръгна към вътрешното стълбище. Чувстваше се в по-добро настроение, отколкото някога си спомняше. Чейс стоеше на укрепленията. Само преди ден Темпър не би повярвал, че някога ще се зарадва да види младоликия офицер, но тази сутрин се случи точно това. Като никога Ноктите бяха оставили на мира местния гарнизон.

Чейс се обърна към него.

— Закъсня, войнико — сопна му се той, но звучеше по-скоро разсеян, отколкото ядосан.

— Сборих се с една бутилка снощи и загубих — отвърна Темпър и се облегна с лакти на зъбера.

— Защо ли не съм изненадан? — рече Чейс с презрение.

— Е — започна Темпър и махна към вътрешния двор и мъжете, които се лутаха назад-напред, — каква е цялата тази суматоха?

— Искаш да кажеш, че не знаеш?

— Не — провлачи Темпър, — не мога да кажа, че знам.

— Костите на Гулгата, човече! А си страж тук! — възкликна Чейс, но успя да овладее възмущението си. Изглеждаше неспособен да проумее пълната липса на заинтересованост на Темпър. Почти му обърна гръб, отписал го като загубена кауза, но вместо това въздъхна. — Докато снощи си се търкалял пиян под масата, тук имаше опит за покушение срещу официалното лице — съобщи му той, след което се приведе към него и снижи гласа си. — Чух, че сражението било бързо и особено брутално.

— Така си чул, а? Искаш да кажеш, че гарнизонът не е бил вдигнат под тревога?

Чейс прочисти гърлото си, внезапно смутен. Извърна поглед.

— Не. Всичко се е случило горе, в кулата. Не чухме нито звук.

Темпър скри усмивката си. Човекът звучеше разочарован. Темпър се почеса по брадичката и каза:

— Ами нощната стража?

Чейс се приближи, напълно забравил неодобрението си отпреди малко.

— Точно така! Чух да казват, че цялата нощна стража не видяла нищо! Какво ще кажеш за това?

Темпър примигна.

— Моля?

— Лабиринтите — прошепна Чейс и му намигна. — Не сме имали шанс.

— Аааа — кимна Темпър разбиращо. — Колко несправедливо от тяхна страна, а?

Чейс се извърна, а в лешниковите му очи проблесна гняв.

— Ето пак! Винаги се подиграваш и не взимаш нищо на сериозно. Е, всичко опира до шанса, да знаеш. Близнаците на шанса и времето. Просто си имал повече късмет. Така че едно ще ти кажа — Гуглата да те отнесе, дано! Къде беше ти, когато Твърдината гореше, а? Под масата, прегърнал шишето! Освен това изглеждаш така, сякаш си се бил с някой друг пияница!

Чейс се отдалечи с маршова стъпка и Темпър се загледа в гърба му. Не беше сигурен как да възприеме този изблик, така че просто се изхили тихичко на себе си. Ах, младост! Толкова убедена в способностите си, но и толкова несигурна в тях. Темпър се облегна на зъбера и положи главата си на варовиковия зъбец. Чувстваше се така, сякаш коне го бяха влачили през камъни, което всъщност не беше чак толкова далече от истината. Но не успя да спре самодоволната усмивка, която разцепи лицето му на две; отново го беше направил. Отново се беше мушнал в пролуката. Отново бе удържал крепостта.

През цялата минала година бе правил едно-единствено нещо — бе бягал. И един въпрос го бе преследвал навсякъде: беше ли му останала достатъчно сила? Можеше ли отново да застане на стража? И дори по-важно от това: беше ли останало нещо, за което си струваше да се бие? Е, сега знаеше и се чувстваше по-добре. По-уверен в себе си. Дори чувстваше благодарност за всичко, което се бе случило.

Особено Корин. Нямаше да успее без нея. Трябваше да й каже това тази вечер и да я попита дали възнамеряваше да остане, при положение, че това, за което бе дошла на острова, бе приключило. Може би дори щеше да й признае, че се надяваше да остане, защото подозираше, че ще прекара много време на този остров. Много вечери в Хана на Обесения на Кууп.

Темпър разтри рамото и протегна крака си, като през цялото време се мръщеше. Поне нямаше да заспи, тъй като половината мускули в тялото му пулсираха от болка. Ветропоказателят на крепостта стоеше напълно неподвижен. Темпър го зяпна — проклетото нещо изглеждаше замръзнало срещу вятъра. Извърна се от блясъка на деня и се отдаде на това, което винаги облекчаваше работата му: да съзерцава морето.