Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

— Той не говори много освен с този, когото се кани да убие. Казват, че не може да говори, само издава странни звуци. Знам, защото татко познавал един човек, който успял да избяга от Скунк съвсем случайно. Та Скунк бил нает да го хване, намерил го, завързал го за едно дърво, канел се да му пререже гърлото и отсече ръцете. Дървото, към което този човек бил завързан, било на брега, до реката. Старо дърво и макар че човекът не правел това съзнателно, той ритал с крака, за да се спаси от Скунк. Дървото било по-изгнило, отколкото на пръв поглед изглеждало, защото в корените му имало мравки и те ги били прегризали. Онзи човек казал на татко, че усещал мравките да пълзят по него, как го хапят, но никак не им се сърдел, защото от тях дървото било изгнило и докато той напъвал с краката и натискал гръб в дънера, то се скършило. Паднал назад във водата. Когато цопнал, дънерът отплавал по реката и го завъртал многократно, с усилие си поемал дъх всеки път когато се покажел на повърхността. Накрая дънерът се разпаднал, така въжетата се разхлабили, той доплувал до пясъка, отдъхнал си и после доплувал отсреща. Естествено, това не му се отразило добре. Татко каза, че по-късно, след като му разказал това, никой повече не го видял. Каза ми, че било, защото нямал достатъчно ум да отиде на север или пък на запад, а останал тук. Смята, че Скунк накрая го пипнал. Той не се отказва никога, макар че може да изостави някоя следа за малко, ако му писне. После отново проявява интерес и се връща. Винаги се връща и няма край, докато не пипне този, когото преследва.

— Защо е преследвал онзи човек? — попита Тери.

— Не знам — отвърна Джинкс. — Някой наел Скунк да го пипне и той го сторил. Смятам, че му е отсякъл ръцете и ги дал на онзи, който му наредил, или може да си ги е запазил. Не знам. Що се касае до онова, което останало от човека, обзалагам се, че е изгнил някъде в гората и никой повече не го видял.

Лодката плаваше бавно към брега. Заехме се да гребем отново.

— Там в гората е — продължи Джинкс, не бе още приключила тая история със Скунк. — В тъмните сенки. Не прави нищо, само чака, докато някой го наеме. Там някъде е, в палатката си, направена от кожи, навсякъде около нея висят онези кости и дрънчат на вятъра. Прибира ги всичките, опакова ги в палатката, завързва я на гърба си и се мести, разполага си бивака другаде. Чака, докато някой има нужда от него. Свързват се с един от неговите братовчеди да отиде и да го намери, защото не позволява на никой друг да се приближи, казват, че дори и братовчедите му се боят от него.

— Как е станал такъв? — попитах аз.

— Казват, че майка му не можела да го понася повече, защото бил луд, и като бил на десет, за рождения му ден тя го завлякла до реката, изхвърлила го от лодката и го ударила по главата с греблото. Той не умрял. Само бил нокаутиран яко и водата го изхвърлила на брега. Заживял в гората край реката. После намерили майка му с отсечени ръце, а главата й била размазана с гребло.

— Прекрасно — каза Тери и се изсмя.

— Щом искаш, смей се — рече Джинкс. — Но по-добре ми повярвай. Скунк е там. Ако се натъкнеш на него, това ще ти е за последен път.

Накрая стигнахме до онова място край реката, където бе живяла Мей Лин, приближихме лодката и скочихме на брега. Тери хвана въжето, завързано за предната част на лодката, направи примка, метна я и я наниза на един пън. После за по-сигурно изтеглихме предния край от водата, така че дупката в дъното да е на брега.

Точно преди да се отправим към къщата, Джинкс погледна към реката и посочи с пръст. Тя бе много добра в напомнянето. Винаги сочеше ту това, ту онова. Всеки път, когато бяхме тук, показваше мястото. Там майката на Мей Лин се удавила в реката с омотаната около главата й риза.

— Точно там е било — каза тя, сякаш не знаехме.

Качихме се по хълма, който бе хлъзгав от нападалите борови иглички. Къщата бе на върха и бе построена върху подпори от креозот 5 5 Безцветна, маслена, запалима течност, извличана от дървесен или каменовъглен катран посредством дестилация. ; беше толкова високо, така че когато реката приижда, да не може да я отнесе. По начина, по който бе наклонена, реших, че нямаше да мине много време, преди цялата тая съборетина да бъде отнесена, да се катурне надолу по хълма и да цамбурне в реката към мястото, където бе потънала майката на Мей Лин.

Когато стигнахме до върха на хълма, така че да не изненадаме баща й и той да ни обстреля със сачми, аз извиках: