Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

— Трябвало е да побърза — отбеляза Джинкс.

— Ние имаме възможност да заминем — продължи Тери. — Единственото, което можем да направим, е да прегърнем идеята. Заедно можем да приведем плана в действие. Можем да си помогнем да постигнем целта.

— Това, което ти е нужно, са малко хубава храна и сън — казах аз, като гледах Тери.

Той поклати глава.

— Не. Нужна са ми и лопата и приятели да ми помогнат да я изкопая. После ще я изгорим, нея и списанията заедно. Така ще е символично.

— Символично? — повтори Джинкс.

— После слагаме пепелта от всичко в буркан…

— Буркан? — повтори Джинкс.

— Или някакъв съд — обясни Тери. — После отплаваме по реката до някой по-голям град, хващаме автобуса и потегляме за Холивуд.

— Автобус? — повтори пак Джинкс.

— Престани да повтаряш като присмехулник 6 6 Птица, принадлежаща към разред Врабчоподобни, от семейство Присмехулникови, известна с навика да имитира звуците на насекоми и земноводни, както и песни на други птици. — скастри я Тери намръщено.

— Звучи налудничаво — намесих се и аз.

— По ми харесва да ме смятат за луд, отколкото да седя тук — каза той.

— Ставаме двама — подкрепи го Джинкс.

И двамата се вторачиха в мен, предполагам, че очакваха съгласието ми.

— Нека си помисля — казах.

— Познавам те — рече Тери. — Всъщност няма да го обмисляш. Казваш го само за да си затворя устата.

— Докато размишляваш върху това — включи се Джинкс, — ние с Тери се захващаме да изгорим Мей Лин и списанията и докато решиш по един или друг начин, ще сме се качили в някоя лодка, може би някоя без дупка на дъното, и ще плаваме към Холивуд с праха на това момиче в буркан.

— Поне толкова знам — рекох, — че река Сабайн не стига до Холивуд.

— Да, ама ние ще пристигнем някак там — подчерта Тери.

Сякаш едва ли не виждах как колелца се завъртат в главата му.

Той вирна глава и присви устни в ъгълчетата.

— Баржата 7 7 Шлеп, баркас. е там. Можем да я вземем. Достатъчно голяма е да живеем на нея.

— Твърде голяма е за някои по-тесни места по реката — отбеляза Джинкс. — По-добре да позакърпим лодката или да вземем някоя друга.

— Обзалагам се, че можем да я прекараме по ония места, ако се потрудим здравата — подчерта Тери.

— Баржата, както я нарече, не е по-различна от някой сал — вметнах аз.

— Може всъщност да я завържем за брега нощем и да спим на нея — добави Тери.

— Искам да си помисля — рекох, чувствах се притисната и се надявах цялата тая работа да им изхвърчи от главите, докато се върнем обратно през реката.

— За какво има да мислиш? — попита Джинкс. — Каза ни, че дори не можеш да спиш добре, за да дебнеш баща ти да не влезе в стаята ти.

Кимнах и се замислих за това как обикновено спях с едно дърво за огрев в леглото до себе си, със заключена врата, с едно отворено око и едно ухо — нащрек.

— Истина е.

— Е, тогава… — рече Тери.

— Има някои неща, които първо трябва да свърша вкъщи — рекох, като още си мислех, че скоро може да забравят за всичко, а всъщност идеята постепенно ме разпалваше.

— Добре тогава — съгласи се Тери. — Може всички да си отидем и да се приготвим и ако някой има някакви пари, сега е подходящ момент да ги донесе.

— Имам двайсет и пет цента — казах. — Само толкова.

— Имам само зъбите в устата си — рече Джинкс.

— Аз имам няколко долара — каза Тери. — Онова, от което имаме нужда обаче, е някакъв план.

Събрахме списанията и решихме, че всичко е наред, тъй като Мей Лин ни бе казала, че баща й винаги е смятал желанието й да участва във филми за глупаво; рекъл й, че да се появи на екрана, облечена като някоя пачавра в прилепнали по тялото й дрехи и да е наплескана с грим като някой индиански воин не е подходяща перспектива за пораснала жена. Това означаваше, че скоро тези списания щяха да бъдат използвани за подпалки в огъня или да бъдат изхвърлени някъде да гният, щом той се върнеше и научеше, че е мъртва. Представих си, че тази част от къщата също ще стане негова и навсякъде ще са разхвърляни хартийки за свиване на цигари и сдъвкан тютюн.

Както и да е, взехме ги и докато ги натъпквахме в две калъфки за възглавници, измежду тях изпадна бележник в червено картонено калъфче и тупна на пода. Джинкс го вдигна.

— Я вижте — рече.

На корицата отпред с почерка на Мей Лин бе изписано „ДНЕВНИК“. Бе написано с молив и бе толкова протрито, а корицата най-вече толкова потъмняла, че думата едва се забелязваше.