Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

Със сигурност имаше всякакви глупости за това как е писала на известни филмови звезди и те са й отговаряли и как изпратила снимката си и някакъв режисьор харесал как изглежда и поискал да се срещнат. Всичко това бяха глупости, нищо повече, но други неща аз знаех, че са истина. Някои бяха за събития, които знаех, че са се случили.

— Е, добре — рече Тери, — ние знаем, че Джейк беше крадец, нали така? А тя има подробна карта, която казва, че е получила от брат си на смъртния му одър, така че…

— Трябва само да вземем картата — каза Джинкс, — да следваме указанията, да видим дали ще ни отведе някъде, после да разделим парите и да бягаме като луди.

— Не точно това имах предвид — каза Тери. — Но ми хрумна, че с този четвърт долар, който Сю Елън има, и твоите „нищо освен зъби“, Джинкс, както и с моите няколко долара може и да не стигнем далеч, или докъдето и да стигнем, няма да е кой знае каква утеха. Но веднъж щом се пуснем по реката и стигнем до някой град, парите ще успеят да направят нещата доста по-добри. Така че отиваме да проверим дали откраднатите пари са там и ако това е така, взимаме ги. После постъпваме с тялото, както казах. Изгаряме го и отнасяме праха й в Холивуд. Тя това искаше.

— Това са крадени пари — рекох.

— Дори не знаем от коя банка са, ако ни се прииска да ги върнем обратно — подчерта Тери.

— Нали виждате? — каза Джинкс, като кимна бързо няколко пъти. — Наистина нямаме друг избор.

— Може да ги предадем на властите — предложих.

— На полицай Сай ли? — попита Тери.

— Сигурно има някой друг — отбелязах.

— Може би — рече Джинкс, — но не искам да ги търся тия изедници. Полицай Сай просто ще си ги прибере за себе си. Искам да направим каквото казва Тери. Ще го направим по-евтино и ако останат пари, ще си ги поделим. Ако пък ти толкова се тормозиш, Сю Елън, аз ще взема и твоя дял.

— Казвам ви, че са пари на някоя банка — настоях аз. — Защо Мей Лин не ги е взела и самата тя не е заминала?

— Може да не е била готова — отвърна Джинкс. — Може да не е разгадала картата. Това не означава, че парите не са там, нито, че не е възнамерявала да ги вземе. Сега, като се замисля, трябва да вземем автобус. Водата не ми харесва чак толкова. Мога да плувам, но недотам добре, а има змии и всякакви подобни. На автобуса ще трябва да се возя отзад, на местата за чернокожи, като мръсно пране, но поне е много по-малко вероятно да се удавя или да ме ухапе змия.

— И откъде ще хванем автобуса? — попита Тери.

— От Глейдуотър — отвърна Джинкс. — Татко го взима оттам. Минава по моста над река Сабайн, хваща някой да го закара до града и взема автобуса оттам на север към земята на янките. Ние ще го вземем на запад.

— Баща ти има кола — възразих.

— Сега да, но първия път отишъл така. С автобус.

— Най-добрият начин за нас да стигнем до Глейдуотър е да тръгнем по реката — подчерта Тери. — По-бързо е, отколкото пеша, по-сигурно от някоя кола и няма да се налага да се чудим с какъв човек пътуваме. Пътуването на стоп може да е причината, поради която Мей Лин е мъртва. Може да се е качила не при когото трябва. Казвам ви, ще намерим парите, ще изровим тялото, ще го изгорим, ще сложим праха й в буркан, ще доплаваме близо до Глейдуотър, ще си купим билети на автогарата и ще продължим към Холивуд.

— Звучи разумно — съгласи се Джинкс. — И когато пристигнем в Глейдуотър и хванем автобуса, може да изхарчим малко пари да си купим обяд за из път. Винаги съм искала да мога да си го позволя. Макар че вие ще трябва да ми го купите. На чернокожите не им е позволено да влизат в кафенетата, такива работи.

— Не се безпокой — каза Тери. — Ще се погрижим.

Погледна към мен.

— Не си много приказлива.

— Седя си тук и обмислям криминалния си живот и как той би ми помогнал да си купя обяд за едно пътуване с автобус.

— Това са пари, които вече са били откраднати — настоя Тери. — Не е като да си ги откраднала ти.

— Ако ги взема, все едно съм ги откраднала, защото точно това ще правя. Да крадеш от крадец ще значи, че и аз не съм нещо повече от него.

— Крадецът е мъртъв, също и наследниците му — отбеляза Тери.

— Остава баща му — рекох.

— Не се брои — отвърна Тери.

— И защо? — попитах.

— Защото не го харесвам и ако се замислиш над това, не можеш да бъдеш наследник на откраднати пари. Не и по закон във всеки случай.

— Радвам се, че това поставя нас на такава солидна законова почва — отвърнах му.

Отблъснахме лодката от баржата — онова, което аз наричам „сал“ — обратно в реката и загребахме към брега. След като слязохме там, измъкнахме я под едно дърво и намерихме сух храсталак, където да я скрием. Не беше кой знае какво скривалище, но само с това разполагахме.