Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

— Смятате ли, че може да надзърнем вътре? — попита Джинкс.

— Не би трябвало — отвърнах, — но знаем, че ще го направим.

— Щом ще изравяме тялото й, ще я горим и ще носим праха й в Холивуд, мисля, че трябва да докараме работата докрай, включително и да я шпионираме.

— Все пак не тук — казах аз, като начаса бях променила мнението си по въпроса. — Можем да отидем някъде, да седнем и да го прочетем. Не искам баща й да се появи и след като сме нахлули в дома им като крадци, да ни пипне точно тук така лесно. Престъпниците, мисля, трябва да действат скришом и по тъмно.

— Може би трябва да го изгорим със списанията — предложи Тери, като взе дневника от ръцете на Джинкс така чевръсто, че ми се стори, че трябва да бе изминала минута, преди тя да разбере, че той вече не е в ръцете й. — Тя не е тук да каже, че ни позволява да го разгледаме.

— Така е правилно да постъпим — подкрепих го аз. — Да го изгорим. А така ли ще постъпим?

— И тримата знаем, че ще го разгледаме — рече Джинкс, — така че давайте.

— Мисля, че доброто възпитание изисква поне да се престорим, че няма да го правим — рекох.

Мисълта да си ходя вкъщи точно в този момент изхвърча от главата ми като птица, пусната на воля от клетката. Решихме да отидем на някое усамотено място и да прочетем дневника. Но когато излязохме от къщата, Тери, който все така го стискаше, ме остави да държа възглавницата, пълна със списания, и отиде до нужника.

— Да не си посмял да четеш от него там вътре — каза Джинкс.

— Няма — отвърна той.

— Остави го — рекох.

— Няма, защото знам, че няма да го чета — отвърна той. — Но на вас ви нямам доверие.

— Това не беше много мило — отбеляза Джинкс, когато Тери влезе в нужника и затвори вратата.

Недалеч надолу по течението бе баржата, онази, която Тери каза, че трябва да откраднем. Тя бе привързана на кол като козела Юда 8 8 Козел, който води стадото на заколение и чийто живот бива пощаден. към един дънер на кипарис насред реката. Наистина е като един голям сал, но всички я наричаха „баржа“. От дънера бе изникнало клонче, бе пораснало високо и раззеленило се, хвърляше сянка над една част от нея. Пладне, мъртвило посред лято, сянката изглеждаше зелена заради начина, по който слънцето прониква през листата на дърветата и пада върху грубите дъски, заковани към трупите. Баржата бе завързана към дънера с дебело усукано изтъркано въже, което от време на време биваше заменяно от някого с по-ново, щом имаше желание за това. Там, където бе тя, реката бе по-широка. На нея можеха да се съберат доста хора и бе оставена там от някого много отдавна и забравена. Който и да бе я построил, той я бе направил солидна, а трупите бяха издържали и не бяха изгнили. Долната им част, както и дъските бяха покрити с креозот. Всички я използваха и никой не бе я местил поне от десет години. Бурите и покачването на водата не бяха успели да откъснат въжетата, дори и в случая, когато тя се бе покачила по-нагоре от въжето, с което бе вързана. Понякога, когато реката бе по-буйна, привързаната част на баржата оставаше по-ниско, а другата плаваше отгоре и се виждаше как краят й стърчи от водата. Когато спаднеше, сякаш нищо не се бе случвало. Понякога, когато се разхождах край реката и поглеждах към нея, виждах жаби или дълги водни змии с жълти коремчета, а понякога и отровни змии, на вид дебели и тлъсти, зли и готови да хапят.

Който успееше да стигне пръв до нея, я използваше за място за пикник, за риболов и да поплува. Нощем децата смъкваха шортите и се къпеха голи. Хората говорят, че няколко бебета били направени там върху одеяла в късни доби на нощта, когато водата е спокойна, а луната огрява със сребриста светлина влюбените. Не се съмнявам, че е вярно.

Мнозина се бяха удавили край баржата, казват, че веднъж я подпалили, за да не може хората да се качват на нея. Ала истината е, че хората винаги ще се хвърлят във водата и ще се давят и не им е необходим някакъв си там сал, за да го правят. Някои дори го правят нарочно, както майката на Мей Лин доказа, че е възможно и без сала. Колкото до ризата, омотана около главата й, може да го направиш и така, ако искаш, но не е задължително.

Ние гребяхме и изгребвахме водата от нашата лодка надолу по реката, докато стигнахме до баржата. Нямаше никой там, само сенките.

Изкачихме се на нея и издърпахме лодката си. Беше трудно, но успяхме. Седнахме под сянката на разлистения клон и Тери отвори дневника. Няколко страници бяха откъснати, а в полето имаше драскулки. Тери зачете на глас. Не беше написано по начина, по който говореше тя, беше се опитала да го направи както трябва. Натъжих се. Имаше донякъде истина, но също и доста неща, които можеше да не са се случили — неща, които Мей Лин бе убедена, че някой ден щяха да се случат. Като това да отиде в Холивуд и да я открият в някое улично магазинче и тогава да стане голяма звезда. Описваше как това се е случило, а аз знаех, че не се е случвало. Никога не бе излизала от Източен Тексас, да не говорим за ходене до Холивуд.