Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

Мястото на Мей Лин бе преградено с одеяла и не бе кой знае колко голямо. Ако Джейк някога е имал свое място, то вече бе окупирано от стареца му. Трудно бе за вярване, че тук някога са живели четирима души.

Дръпнахме одеялата на Мей Лин и надникнахме вътре. На пода имаше малък пухен дюшек, по него имаше петна от вода и пот. На него имаше две съвсем ниски възглавници. Едната от тях бе с калъфка от същия плат като роклята й и завесите в кухнята. Другата беше без калъфка. До стената имаше скрин с пукнато огледало. Бе принадлежало на майката на Мей Лин и бе единствената истинска мебел в къщата.

Върху шкафчето имаше огромна купчина филмови списания. До скрина имаше стол, а в подножието на леглото — още един. Обикновено Мей Лин седеше на единия, а аз — на другия, тя ми показваше списанията и хората в тях. Приличаха на хора от някакъв сън, като ангели, слезли от рая. Не приличаха на никой от хората, които познавах, освен на Мей Лин, макар и дрехите й да не бяха като техните.

Джинкс докосна списанията, вдигна ги.

— Тези тук, всичките заедно — каза, — са достатъчни да потопят цяла лодка.

— Тя сигурно много ги е обичала — добави Тери.

— Смятах, че някой ден ще замине и ще стане филмова звезда — рекох аз. — Ако някой можеше да го направи, това бе тя.

Тери седна на стола в подножието на леглото и взе една от възглавниците й.

— Мирише на нея — рече. — На онзи неин парфюм.

Остави възглавницата и ни погледна.

— Знаете ли, Мей Лин наистина заслужаваше да отиде в Холивуд.

— Тя е съвсем мъртва — каза Джинкс и седна на дюшека.

— Тя все пак трябва да се отправи на това пътуване — отбеляза Тери и кръстоса крака. — Единственото, което искаше, а сега лежи заровена в една дупка като мъртъв домашен любимец. Не мисля, че заслужава такъв край.

— И аз не смятам, че трябва да се умирисвам, когато се напъвам в нужника — рече Джинкс, — но засега няма друг начин.

— Можем да я отведем в Холивуд — каза Тери.

— Да направим какво? — зяпнах аз.

— Можем да я отнесем.

— Искаш да кажеш да я изкопаем? — попита Джинкс.

— Да — отвърна Тери. — Сама няма да се изрови.

— Съвсем вярно — рекох.

— Наистина го мисля — настоя Тери.

Аз и Джинкс се спогледахме.

— Значи — каза тя, — изравяме я и я мъкнем заедно с ковчега по целия път до Холивуд на гръб и когато стигнем там, отиваме да видим ония хора от киното и им казваме, че сме довели следващата им звезда, един труп, който вече няма нищо общо с Мей Лин и така мирише, че птиците може да изпопадат мъртви от дърветата?

— Разбира се, че не — възрази Тери. — Просто отбелязвам очевидния факт, че нямаме толкова приятели, че да не се погрижим за мъртвия. Смятам, че трябва да я изровим, да й направим погребение, както са погребвали героите в древна Гърция. Нали разбирате, да я изгорим на погребална клада и да съберем праха й; него можем да отнесем в Холивуд.

— Тя не е от древна Гърция — отбеляза Джинкс.

— Но беше като богиня, не мислиш ли? — не се отказваше Тери.

— Беше само дете, израсло в затънтените места край реката, много красиво, което изплува мъртво с шевна машина, завързана за краката — казах аз. — Ти си луд, Тери. Не можем да я изровим, да я изгорим и да отнесем праха й в Холивуд.

— Така стоят принципно нещата — рече Тери.

— Как така? — попита Джинкс.

— За нея нищо няма да значи, прави сте — отбеляза Тери. — В смъртта вече няма нищо забавно. Знам го. Имах куче, което умря, молех се да се съживи, но нищо не стана. А накрая реших, че Бог го е върнал към живота, но не го е пуснал да излезе от дупката. Излязох и копах да му помогна да излезе, само че то си бе все така мъртво и не изглеждаше добре.

— Мога да ви кажа предварително какво ще излезе от тая работа — рече Джинкс.

— Май никой от нас не иска да остава тук — продължи Тери.

— Вярно — съгласи се Джинкс. — На мен не ми се ще. Ще свърша с това да бърша белички бебешки дупета, затънала в пране и готвене за някой местен дръвник през останалата част от живота си. И ако това е, което ме очаква, може да направя като мисис Бакстър, да омотая някоя риза около главата си и да се удавя в реката.

— Недей дори да го споменаваш — смъмрих я аз.

— Току-що го направих.

— Е, не го прави повече.

— Тук няма нищо за нас — каза Тери. — В действителност не можеш да растеш тук. Не и както трябва. Ако останем, винаги нещо тежко ще е надвиснало над главите ни и ще ни притиска. Харесва ми идеята да отнесем праха на Мей Лин в Холивуд и да го разпилеем там, където тя винаги ще остане част от него. Имаше приключенски дух и мисля, че не й оставаха повече от няколко месеца, докато напусне това място.