Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

Вдигнах поглед и се откъснах от всички тези мисли, видях влака да отминава надолу по релсите и да се изгубва от очите ми. Стояхме и гледахме натам, където бе изчезнал, после погледнахме отново картата и решихме, че поне знаем къде са релсите. Всичко друго бе изключително озадачаващо. Малките могили, а от тях имаше доста в няколко редици върху хартията, пък и името Малкълм Къзинс не се връзваше никак.

Като прекосихме релсите и навлязохме под дърветата, от тях се разлетяха ято червенокрили косове. Сякаш бяха окървавени, когато профучаха, устремени нагоре, и скриха небето като облак, а после изчезнаха.

— Е — рече Тери, като гледаше картата, — аз нищо не успявам да разбера. Не мога да определя какво значат тези могили. Пък и името, написано на картата, е загадка за мен.

Джинкс и аз бяхме еднакво объркани, продължавахме да изучаваме картата, сякаш всичко накрая щеше да ни се разкрие, но не стана така. Факт беше, че ме позаболя главата.

— Няма нищо друго освен няколко дървета тук — рекох. — Мисля, че има едно старо гробище ей там, а оттатък него има път.

— Спомням си го — каза Джинкс и ми кимна. — Веднъж бяхме тук като деца. Видяхме ги, някои от гробовете.

— Смътно си спомням — отвърнах аз.

— Казах ти, че има духове, ще ни сграбчат и повлекат дълбоко в земята — припомни ми Джинкс. — Помислих си, че ще се напишкаш в гащите.

— Това не е особено мило — отбелязах.

— Точно това му беше смешното — добави тя.

Огледахме се малко, после се отказахме, върнахме се долу при полето със захарна тръстика и си отрязахме по още едно стъбло.

Докато дъвчехме и вървяхме, аз рекох:

— Мисля, че на нашите планове за Холивуд им е рано без онези пари. Затова смятам, че засега няма да изгорим Мей Лин, да я сложим в буркан и да потегляме веднага. Предполагам, че можем да стигнем до Глейдуотър, но по-нататък ще ни е доста трудно да се доберем.

Никой не каза нищо дълго време, но бях напълно сигурна, че, също като мен, те чуваха как се пропукват нашите планове, пукат като суха хартия в пламъците на огъня.

Докато стигнем обратно при лодката, слънцето бе започнало да потъва зад дърветата, сенките по земята и по водата се издължиха и станаха по-тъмни. Жабите крякаха по-силно, свирнята на щурците също се усили. Гребяхме напряко течението и докато се доберем до отсрещната страна, през дупката в лодката бе нахлула доста вода, въпреки че двете с Джинкс се редувахме да я изгребваме.

Когато излязохме от нея, я издърпахме на брега, бутнахме я под някакви дървета, а Джинкс каза:

— Едно нещо трябва да признаем със сигурност. Тази проклета лодка изобщо не става. Ако тръгнем по реката, ще трябва да вземем баржата, иначе ще се изтощим за час-два. Лодката ще се напълни и ще отиде на дъното. В черепите ни ще заживеят сомове, преди още да е изминала седмица.

Това изказване бе необоримо. Всичко, за което говорехме, изглеждаше вече толкова вятърничаво. Да се приказва не струва нищо и е вълнуващо, но когато се заловиш да вършиш нещо, обикновено са нужни пари. Планирането често е по-добре от осъществяването на самия план. Веднъж чух един старец да казва, че очакванията малко напомнят дебели птици — би могъл да ги убиеш, преди да успеят да отлетят.

Разделихме се и всеки пое по пътя си. Докато вървях, сенките още се издължиха. Разбрах, че ще настъпи непрогледен мрак много преди да стигна вкъщи. Макар че бях израсла в долината, тук се разправяха разни истории и това изопна нервите ми. Предимно бяха за същества, които излизали в тъмното гневни и гладни, завличали те някъде и изсмуквали костния ти мозък от кокалите. Всеки крясък на бухал, изпращяването на сух клон или скърцането на някой храст, разлюлян от вятъра, ме караше да подскачам. За капак на всичко, на изток блеснаха светкавици и прорязваха черното небе, сякаш пияна шивачка се бе захванала да шие с яркожълт конец. Излезе вятър, дърветата стенеха и се удряха още по-силно и не след дълго отгоре ми закапаха капки дъжд. Докато успея да стигна достатъчно близо до нашата къща, за да видя светлинка в прозореца, вече се изливаше пороен дъжд, едри като чакъл капки, а вятърът плющеше сред клоните на върбите покрай реката, сякаш някой учител шиба задника на хулиган с пръчка.

В двора се стреснах от едно от бродещите на воля прасета, което изникна иззад къщата и загрухтя срещу мен може би с надежда да имам ябълка или нещо друго. Беше онова огромното, черно с бяло. Понечих да го погаля, но след като щяхме да го ядем през есента, се въздържах. Никога не ми се отразяваше добре, когато се сприятелявах с някое животно, което щях да имам в чинията с пресни картофи и зеле. Чувствах, че е уместно да има пълна яснота между човек и прасе, че не е възможно да има никакво приятелство, макар че ако прасето знаеше естеството на своето предназначение, сигурна съм, щеше да намери причина да си тръгне към незнайни места, като вероятно отведе и другото прасе, и пилетата със себе си. Освен това да погалиш мокро прасе, независимо дали е приятел или вечеря, значи да се усмърдиш.