Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

Светлината в къщата идваше от един фенер, поставен на нощно шкафче близо до прозореца. Мама го бе запалила и оставила заради мен. Зарадвах се, но си помислих, че е дяволски опасно да бъде оставен да гори така, толкова близо до завесите. Но пък на мама й липсваше правилна преценка напоследък. Изгасих фенера и погледнах навън през прозореца. Дъждът бе спрял така бързо, както се бе излял изведнъж, облаците се бяха разнесли, а луната, която приличаше на парче ябълка, грееше ярко със светлина, която изглеждаше мазна през стъклото, от нея дворът проблясваше като мокра монета.

Тръгнах нагоре по стълбите с цепеницата в ръка, напипвах по памет пътя по стъпалата. Татко не ми скочи. Внимавах за изгнилите дъски и стигнах до горе, без нито едно от стъпалата да се счупи и да пропадна като от скеле. Горе бе плесенясало, старият килим бе изгнил. В края на коридора през една дупка капеше дъжд, а понякога влизаха и гълъби. Татко вечно кроеше планове да я оправи, но когато настанеше моментът да купи дъски, вместо тях си купуваше уиски.

Онова, което наистина харесвах, бе, че си имам собствена стая с резе на вратата. Повечето хора от долината нямаха такива работи и дори Тери, който произхождаше от по-добро семейство, спеше на сламеник в тяхната всекидневна заедно с още четири деца, които бяха дошли в комплект с новия съпруг на майка му.

Понечих да вляза в стаята си, но спрях и тръгнах надолу по коридора към мамината. Вратата бе открехната. Когато надзърнах, видях силуета на леглото и с изненада забелязах и друго тяло. Дори на тъмно бях сигурна, че е татко. Лунната светлина, макар и слаба, осветяваше лицето му и то изглеждаше сякаш е надянал маска. Бе наполовина под завивките, а главата му бе обърната към мен.

Мама бе пийнала повече лауданум 9 9 Опиева тинктура. и това бе безспорно. В противен случай изобщо не би му позволила да спи с нея, дори и само да полегне в краката й да ги топли.

Докато стоях там и ги гледах, татко отвори очи и ме видя. Не помръдна. Просто не преставаше да ме гледа. След малко се усмихна и малкото зъби, които му бяха останали, блеснаха на лунната светлина.

Аз се намръщих, потупах цепеницата в дланта си няколко пъти, докато усмивката му изчезна, после затворих вратата и се отдалечих.

Бръкнах в гащеризона си за ключа, отключих вратата си, затворих и заключих. Съблякох се, навлякох нощницата си, отметнах завивките и пропълзях в леглото с цепеницата до себе си. Лежах там, а лунната светлина надзърташе през тънките пердета на прозореца ми. Потупах цепеницата, сякаш беше котка, нищо че имаше кора. Сетих се как видях мама и татко заедно и би следвало да е правилно, но не беше така. Бяха толкова отчуждени и стояха далече един от друг през последните месеци, колкото Луната от Земята, и сега — това.

Стигнах до заключението, че тази нощ в сънищата на мама под влияние на опиума той може да е бил бляскав рицар на бял кон и тя, така да се каже, е отворила портите на замъка и го пуснала да влезе. Блажено да е сърцето й, отварата я бе подвела. Все пак коя съм аз, че да я съдя? Всяко прасе 10 10 Прасе, пуснато на воля да оцелява само. си има нужди, а — подозирам — има право и на мечти.

Леглото бе меко, а аз — уморена. Лежах полубудна, наполовина унесена в дрямка. Сънувах как аз, Джинкс и Тери плаваме по река Сабайн чак до Холивуд, излизаме от мрака в светлината, носим се по една широка, мокра улица. От двете ни страни, застанали върху златни тухли, стояха красиви мъже и жени, всичките те — филмови звезди, които сме гледали на кино. Махаха ни, докато плавахме край тях, и ние им отвръщахме, отминавахме на откраднатия сал с голяма бяла чанта с крадени пари с отпечатан в черно знака за долар върху нея. До чантата имаше златна урна с праха на Мей Лин.

От двете страни на улицата всички онези хора — те знаеха коя е Мей Лин и каква е била, знаеха за всички филми, в които тя не успя да се снима, за живота, който не живя — спряха да махат с ръка и заплакаха. Ние отплавахме тихо надолу по улицата и се загубихме от погледа им, и потънахме в сенки, черни като гарвани.

На следващата сутрин се събудих от песента на присмехулник пред прозореца, кацнал на клона на една топола. Имитираше пойна птичка и звучеше толкова щастливо, сякаш песента си беше негова — присмехулникът бе нещо като крадец, какъвто възнамерявах да стана и аз. Огромната разлика бе, че той изглеждаше щастлив при тези обстоятелства, а аз не бях; а и засега не бях откраднала нищо освен захарна тръстика и дини.