Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

— Беше на моите години — рекох. — Никога никъде не отиде. Искаше, но не можа.

— Татко ти е бил там, когато сте я намерили? — попита мама, сякаш вече не бях й казала.

— Беше.

— Изобщо не ми спомена нищо.

— Нищо чудно. Искаше да я бутнем обратно със сингера във водата.

— Той не обича проблемите — каза тя, сякаш това обясняваше всичките му постъпки.

— Предполагам — съгласих се.

— И сега ти искаш да заминеш?

— Не знам какво искам. Аз, Тери и Джинкс…

— Още ли се виждаш с онова чернокожо момиче?

— Да.

— О. Всичко е наред — рече мама. — Не говоря против нея. Просто се изненадвам, че не си като всички останали.

— Всички останали?

— Обикновено става така, че децата, бели и цветнокожи, играят заедно, докато пораснат, а после не общуват. Така си е.

— Благодаря, че имаш високо мнение за мен — рекох.

— Не исках да кажа това, Сю Елън. Просто имах предвид, че не е по обичайния начин за тези места, пък и почти навсякъде другаде, във всеки случай, а съществува и целият този проблем относно това как влияе на говора ти. Приказваш, сякаш си полска работничка.

Тя млъкна, сякаш внезапно бе проумяла какво й бях казала за Мей Лин.

— Каза, че искате да изровите приятелката си, да изгорите тялото и да отнесете праха й в Холивуд?

— Това казах, да, но дали ще го направя? Не знам.

— Доста налудничаво — отбеляза мама.

— Ти знаеш — рекох и се намразих на мига, щом го казах.

Мама извърна лице от мен.

— Нямах предвид това — поправих се. — Съжалявам, мамо.

Тя бавно се обърна към мен.

— Не. Всичко е наред. Не бях много деликатна, като се изказах. А и предполагам, не съм аз човекът, който може да съди останалите по какъвто и да било начин, нали така?

— Нищо ти няма.

— Не. Не е така. Чуй ме. Не знам дали трябва да изкопаете, или изгорите нечие тяло. Напълно сигурна съм, че е престъпление. Смятам, че има списък на абсурдните престъпления и това е едно от тях, както да ядеш изпражнения, нещо такова. Просто не се прави. Така че забрави. Ала смятам, че за теб ще е добре да заминеш. Нямам акъл вече за нищо кой знае какво, дори и за майка, но ти не бива да оставаш тук. Ако нещо се случи с мен, оставате ти и баща ти… а ти не би искала това.

— Не искам да те оставя тук с него — рекох й, — още по-малко аз да остана с него. Още има доста здраво ляво кроше.

— Не оставай заради мен — каза мама. — Пуснала съм го да влезе снощи, макар че не си спомням всичко ясно. Било е от онзи лек за всичко. Замайва ме. И ми става толкова самотно.

— Той не лекува нищо — рекох й. — Само те упойва, приспива и ти дава повод за извинения. Не бива да го пиеш повече.

— Не знаеш как стоят нещата — възрази тя. — Кара ме да се чувствам добре, когато съм зле, а без него се чувствам твърде зле през цялото време. Трябва да заминеш. Забрави за това да изкопаваш тялото на когото и да било — това е лоша идея, но ти трябва да заминеш.

— Казах ти, че не искам да те оставя с татко.

— Мога да се справя с него.

— Не искам да ти се налага — настоях.

Мама се замисли за нещо по-продължително. Едва ли не виждах какво се мъти в главата й и мърда там някъде, като човек в пълен мрак. За времето, което й бе нужно, преди да заговори отново, щом толкова ми се щеше на мен, а това не беше така, можех да изпуша цяла пура и да си свия друга.

— Нека ти кажа нещо, скъпа — каза тя. — Нещо, което може би трябваше да ти кажа преди години, но се срамувах. Не исках да знаеш каква жена съм.

— Всичко ти е наред.

— Не — възрази мама. — Не ми е наред. Казах го и преди и го мисля. Не ми е наред. Не съм добра християнка.

Не беше вторник, затова религията не ми бе приоритет.

— Знам само, че ако нещо сработва, възхваляваме Бога за това — рекох. — Ако пък не стане, такава била волята Му. Струва ми се, че винаги е кацнал горе, готов да се спусне и да си припише заслугата за всякакви неща, за които нищо не е сторил по един или друг начин.

— Не говори така. Кръщавана си.

— Намокрена съм — възразих. — Единственото, което си спомням, е как свещеникът натисна главата ми в реката, а когато ме измъкна оттам, казваше нещо, докато от носа ми се лееше вода.

— Не би трябвало да говориш така — настоя тя. — Адът е горещо, лошо място.

— Смятам, че мога да тръгна направо за там, вместо да стоя тук — и ще се почувствам облекчена — отбелязах.

— Да не го обсъждаме повече — прекъсна ме тя. — Няма да слушам как някой говори лошо за Бог.

Нужно й бе малко време. Реших да я оставя на мира. Седях там, чоплех ноктите си, гледах в краката си и наблюдавах как прахът се носи из въздуха. После тя каза нещо, което бе толкова изненадващо, сякаш бе отворила уста и от нея бе излетяло ято пъдпъдъци.