Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

Полежах малко и го слушах как пее, после станах и се облякох, отключих вратата и излязох с цепеницата в ръка. Исках да видя мама, но се боях, че татко може да е още там. Слязох долу, погледнах навън през прозореца и видях, че камионът му го няма. Порових в съда за притопляне над печката и намерих една бисквита, твърда като сърцето на банкер. Изядох я, като внимавах да не си счупя зъбите.

Щом се върнах горе, почуках на вратата на мама и тя ми извика да вляза. В стаята бе тъмно, след снощи някой бе пуснал пердето и аз отидох да го дръпна леко. Слънчевата светлина се надипли по леглото и видях, че мама е дръпнала завивките до под брадичката си, главата й бе подпряна на възглавниците.

Русата й коса бе пусната и се разпиляваше наоколо като разлят мед. Лицето й бе бяло като мляко, а костите й изпъкваха по-силно от обикновено, но дори и така тя бе доста хубава. Приличаше на порцеланова кукла.

На слънчевата светлина се бяха извили прашинки, прах бе полепнал и по долния край на завивката. В ъглите на стаята имаше паяжини, гъсти, сякаш готов за бране памук. Ветрецът отвън нахлуваше през пролуките в стената и разнасяше носещия се наоколо прах. Не че беше нещо, което с малко усилено търкане и дървен материал за двайсет и пет паунда да не може да се оправи с чук, но никой от нас не се заемаше с това. Живеехме там като плъхове, вкопчили се в кораба, който знаехме, че потъва.

Мама ми се усмихна, когато седнах на един паянтов стол до леглото. Той миришеше на влага и старост, като някоя мокра баба.

— Ще ми се да стана да ти приготвя нещо за хапване, миличка — каза тя, — но нещо нямам сили.

— Няма нищо — отвърнах й. — Намерих май някаква бисквита.

— От лекарството е — каза тя. — От него се чувствам замаяна. Просто нямам сили за нищо, с него или без него.

— Знам.

Загледа се в мен продължително, сякаш се опитваше да съзре нещо под кожата ми, и тогава пристъпи към признанието.

— Баща ти беше тук снощи.

Не бях сигурна защо ми го казва, но възкликнах:

— О! — сякаш не знаех за какво говори.

Бе факт, който бих предпочела да натикам на някое място, където да не мога да се докосна до него — например на дъното, в леговището на някой алигатор.

— Така ме е срам — каза тя и извърна глава от мен. — Не би трябвало дори да ти казвам, ти си съвсем малко момиче.

— Наясно съм с някои неща, които може би мислиш, че не знам.

Всъщност подозирах, че ме е видяла или татко й беше казал и тя се чувстваше длъжна да обясни.

Бавно повдигна глава по-нагоре на възглавницата и отново ме погледна.

— Не си спомням наистина много добре, но тази сутрин разбрах. Той е бил тук. През нощта.

— Всичко е наред, мамо.

— Не — каза тя. — Не е. Той не струва.

Поседяхме малко така — тя ме гледаше, а аз гледах в пода.

След известно време попитах:

— Какво ще кажеш, ако реша да замина?

— Защо ли би поискала да заминеш? — рече тя. — Ти няма какво да правиш тук.

Не точно това бях очаквала и трябваше да попрехвърля тази мисъл в главата си за миг, да се уверя, че съм чула правилно.

— Не, мадам, тук не е 11 11 Разговорно, диалект: „не съм“ „не е“; Сю Елън и Джинкс постоянно използват диалектната форма. нищо за мен.

— Няма — поправи ме тя. — Не използвай „не е“.

— Съжалявам — извиних се. — Все забравям.

— Всъщност не си ходила на училище достатъчно, за да знаеш, а и аз не съм ти помогнала по-нататък с образованието, като все лежа в леглото, но ти знаеш, че много-много не ставам. Някога смятах, че мога да стана учителка или медицинска сестра.

— Наистина ли?

— Разбира се — отвърна тя.

— Мамо, ако твоя приятелка се е удавила и си намерила тялото й, а тя винаги е искала да отиде в Холивуд, за да стане филмова звезда, грешно ли ще е да я изровиш, след като е погребана, да изгориш останките й, да отплаваш по реката, да отнесеш праха й в буркан до Глейдуотър, да хванеш автобуса и да стигнеш с нея чак до Холивуд?

— Какво?

Повторих пак.

— За какво говориш? Кое е това момиче, което ще изкопаеш?

— Мей Лин.

— Красивата Мей Лин? — попита тя, сякаш имаше дузина с това име.

— Точно тя.

— Боже мой, мъртва ли е?

— Татко не ти ли каза?

Тя поклати отрицателно глава.

— Ти беше малко неконтактна — рекох. — Намерихме я вчера със завързана за краката й шевна машина и днес я погребаха. Щях да ти кажа снощи, но не можах.

— Дон знаеше ли за това?

— Да, мамо. Той и чичо Джийн, аз и Тери я намерихме в реката.

— О, Боже — възкликна мама. — Беше толкова млада. А неотдавна загуби и брат си, преди това майка си.