Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

Тери обичаше училището. Дори и математиката. Майка му е била учителка и допълнително го занимаваше. Баща му бе умрял, когато бе малък, и неотдавна майка му се бе захванала с един търговец на нефт, Харолд Уебър, и се бе омъжила за него. Тери ни най-малко не се погаждаше с него. Уебър накара майка му да напусне училище, за да стои вкъщи с децата, а тя се залови с шивашки бизнес, но той я принуди да зареже и това и изхвърли всичките й неща, защото бе убеден, че съпругът се грижи за жена си и тя не трябва да работи, дори да харесваше работата, която върши. В крайна сметка бе все едно, тъй като работа, особено за жени, се намираше толкова рядко, колкото и кръстена в правата вяра гърмяща змия.

След тази женитба в очите на Тери се появи изражение като на заек, който е готов да хукне и да избяга надалеч.

Джинкс можеше да чете, пише и смята колкото мен, но не беше се научила в училище. Наоколо нямаше училища за чернокожи, беше се научила от татко си, който замина на север да поработи известно време и там се научи да чете. Той каза, че за негрите на север е по-добре, защото хората се държали все едно те харесват, дори и да не е така. Ала се върна, защото му липсваха семейството и животът в Юга, тъй като веднага можеше да разпознае кои са копелета, нямаше нужда от кой знае какви догадки, за да проумееш кой какъв е.

Но когато времената ставаха лоши, това не му пречеше да се отправи отново на север. Казваше на Джинкс, че мрази да го прави и наистина така мислеше, но трябваше да замине, да изкара малко пари и да ги прати на нея и майка й.

Никой от нас не бе щастлив в Източен Тексас. Всички искахме да се махнем, но бяхме сраснали с това място като дървета, пуснали дълбоки корени. Когато се замислях за това да се махна, не можех да си представя какво е отвъд реката и горите. Освен в Холивуд. Това бе възможно заради разказите на Мей Лин, която непрестанно говореше за него. В нейната уста звучеше много хубаво, макар че никога не бе ходила там. Въпреки това точно там ми се искаше да бъда. Ала бях научила от Джинкс: с лайно в една ръка и желание в друга е да се види с кое ти е по-добре. Казваше същото и за молитвата, но изобщо не се захванах да проверя идеята й.

Решихме да отидем до дома на Мей Лин и да проверим дали баща й не е там, да му съобщим лошата новина, да му кажем, че е изпуснал погребението. Смятахме, че ако си е вкъщи, досега трябва да е научил, но бе нещо, с което да се захванем, а да си кажем истината, ако не си е вкъщи, искахме да се поогледаме наоколо. Не мога да го обясня, но предполагам, че засега не ни се искаше все още да спрем да мислим за Мей Лин и да отидем там, където живееше, ни се струваше начин да запазим спомена жив.

Сега, когато бе мъртва, си отидоха и много от надеждите, които хранех. Винаги си бях мислила, че Мей Лин може просто да замине за Холивуд, да стане филмова звезда, после да се върне и да ни отведе със себе си. Никога не си бях представяла защо ще го прави или какво бихме могли да правим ние там, но бе по-добре от това да мисля, че ще порасна и ще се омъжа за някой тип, който дъвче тютюн и смърди на уиски, който ще ме пребива поне веднъж седмично и може да ме кара да си прибирам косата.

Тези мисли нямаха значение в случая, защото Мей Лин не стана звезда. Истината беше, че към края самите ние не я познавахме много добре. Докато изплува във водата, завързана към онази шевна машина „Сингер“, мисля, че не я бях виждала цял месец. Смятам, че същото важеше за Тери и Джинкс.

Джинкс каза, че смята, че Мей Лин е стигнала онази възраст, на която е разбрала, че ако се размотава с чернокожи деца, това няма да я изведе на пътя на звездната слава. Подчерта, че не я вини, но се съмнявам в това. Джинкс бе от хората, които можеха да имат зъб на някого.

Що се касае до това какво се бе случило с Мей Лин, имах разни идеи. Никой не обичаше прожекциите на филми колкото нея и тя би се качила на стоп при всеки, който би я откарал в града в събота, за да хване шоуто. Мъжете винаги бързо се съгласяваха да я качат. Колкото до мен, трябваше да легна насред пътя и да се престоря на умряла, за да ги принудя да спрат, а дори и тогава можеше да предпочетат да минат отгоре ми като през някой мъртъв опосум. Може Мей Лин да се е качила при погрешния човек, някой ядосан търговец на шевни машини „Сингер“. Празни мисли, но май по-добра детективска работа от тази, свършена от полицай Хигинс.

За да стигнем до къщата на Мей Лин оттук, където бяхме, или трябваше да вървим десет мили нагоре до моста, да минем по него, да изминем още десет от другата страна по брега на реката, или да я прекосим с лодка и да се изкачим право до къщата й. Това щеше да спести часове.