Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

Тери не й обръщаше никакво внимание; може би защото бе леко обратен. Носеше се слух, а част от него бе свързан с едно момче от другия край на реката, което дошло едно лято при роднини. Не знам дали е истина, но изобщо не ми пука. С Тери се знаем от бебета, а онова, което съм виждала от любовта между мъжа и жената, има най-вече нещо общо с баща ми, който се търкаля и не върши нищо, напива се и посинява окото на мама. Веднъж, след като доста я преби, излезе да лови риба, развихри се буря с пороен дъжд, а аз лежах на леглото и се надявах някоя светкавица да го тресне от небето, да го удари по главата, да му избие и малкото зъби от ченето и да го довърши, без да остане нищо от него освен шапката му. Знам, че е гадно — но така си мислех.

Не ми харесваше, че мама смяташе, че тя заслужава да я налагат. Мислеше, че мъжът командва нещата и има думата. Казва, че го пишело в Библията. Това начаса ме отказа да я прочета.

И така, Мей Лин лежеше там, тялото й частично на брега, в роклята, която й бе окъсяла с годините и изглеждаше още по-малка заради това, че сега бе толкова подпухнала.

— Очите й са подути и затворени — обади се чичо Джийн. — Поседяла е доста във водата.

— Не е нужно много време, за да изглеждаш така — каза татко. — Давиш се и не изплуваш за една нощ, така става.

Внезапно Мей Лин потрепери, потече вода. От нея заизлизаха газове и миришеше наистина ужасно, като от мощна пръдня. Ръцете й бяха завързани зад гърба, омотани с ръждясала жица, също и краката й, които бяха издърпани назад и захванати с ръцете. Кожата около нея бе подпухнала, а жицата се бе оплела в нашата мрежа.

Когато съвсем я изтеглихме и положихме на брега, видяхме, че има шевна машина „Сингер“ завързана за краката й с още жица, няколко парчета от която бяха усукани заедно, за да е по-здрава. Жицата се бе врязала дълбоко в плътта й чак до кокала. Тежестта на сингера бе причината да са нужни усилията на четирима ни да я измъкнем на брега.

— Не е ли това Мей Лин Бакстър? — попита татко.

Той току-що бе разбрал коя е, способността му да вижда в бъдещето бе потътрила крака, ала то, бъдещето, вече бе тук. Обърна се към мен за отговор.

Думите едва се отрониха от устата ми.

— Мисля, че е тя.

— Бе толкова малка — обади се Тери. — На нашата възраст.

— Възрастта няма нищо общо с живота и смъртта — отбеляза чичо Джийн. — Но без съмнение е поразкършила снага за последен път.

— Май трябва да направим нещо — добави татко.

— Мисля, че ще е добре да срежем въжето и да я бутнем обратно — каза чичо Джийн. — Няма да е по-мъртва, ако не я намерят и на баща й няма да му се налага да узнае, че е умряла. Може да си мисли, че е избягала в Холивуд или нещо такова. Не повтаряше ли тя непрекъснато, че това се кани да направи? Искам да кажа, все едно кучето е умряло, но не казваш на детето и то смята, че кучето му живее при някой друг, нещо подобно.

— Тя няма истинско семейство — каза Тери, без да я поглежда, гледайки към реката. — Ние бяхме единствените й приятели, аз, Сю Елън и Джинкс. Тя не е куче.

Татко и чичо Джийн не го погледнаха. Сякаш не бе казал нищо.

— Можем да направим така — рече татко. — Да я бутнем обратно. Във всеки случай никой не се интересуваше много от нея. И са прави. Нямаше истинско семейство, майка й и брат й са мъртви, а баща й е влюбен в бутилката. Няма да навреди никому, ако я оставим да потъне пак. По дяволите, тя не му липсваше много, когато бе жива, камо ли сега, като е мъртва.

— Няма да я бутате обратно във водата — казах аз.

Този път татко чу. Обърна се и ме погледна.

— На кого говориш, малката? Не се говори така с възрастните, а?

Знаех си, че думите му означават, че може да ме напердаши, но настоях на своето.

— Няма да я бутате обратно във водата.

— Беше ни приятелка — рече Тери и в очите му забелязах сълзи.

Татко посегна и ме цапардоса по главата с цяла длан. Заболя ме. Почувствах се леко замаяна.

— Тук аз решавам — каза баща ми и приближи лице до моето.

Усетих миризмата на тютюн и лук в дъха му.

— Нямаше повод да я удряш — обади се Тери.

Татко го изгледа свирепо.

— Не говори, като не те питат.

— Не си ми баща — отвърна Тери и се отдръпна на безопасно разстояние. — Ако бутнете Мей Лин обратно във водата, аз ще се разприказвам.

Татко позагледа Тери за миг. Вероятно преценяваше разстоянието, чудеше се колко бързо можеше да го докопа. Сигурно щеше да му коства голямо усилие, мисля, защото напрежението изведнъж го напусна. Баща ми, Дон Уилсън, не беше от типа хора, които и малкия си пръст ще мръднат, ако не се налага — а понякога дори и в такива случаи.