Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

Що се касае до това да си прибера косата, тя всъщност говореше за определени религиозни правила, а аз не мога да си представя, че Бог с всичките си грижи би се интересувал толкова от моята прическа.

Денят, за който ви разказвам, татко и чичо Джийн бяха пили малко и хвърляха торбите, а водата ставаше тъмнокафява от орехите. Със сигурност след съвсем кратко време на повърхността се показаха няколко от мрежите и златист костур с обърнат нагоре корем.

Аз и Тери стояхме на брега и наблюдавахме как татко и чичо Джийн влязоха в лодката, отблъснаха се от брега, отидоха навътре със серкмето 1 1 Кръгла мрежа с оловни топчета накрая, която се замята, за да се лови риба с нея. (Всички бележки под линия са на преводача.) и започнаха да събират рибата като орехи, изпопадали на земята. Беше толкова много, че знаех, че ще ядем пържена риба не само довечера, но и утре вечер, а след това ще я ядем изсушена — това е другото нещо, което забравих да включа в списъка от неща, които не харесвам. Джинкс казваше, че сушената риба има вкус на вмирисани мръсни шорти и не искаше да чува възраженията ми. Ако беше опушена добре, всичко си бе наред, но сушената риба доста напомня дъвченето на гърди от мъртво куче.

Орехите всъщност не тровеха рибите така че да умрат, а ги зашеметяваха малко; караха ги да изплуват на повърхността — виждаха се бели коремчета, те напрягаха хриле. Татко и Джийн ги събираха с кепче и ги слагаха в мокър чувал, за да изчистят после вътрешностите.

Мрежите бяха завързани за брега с въжета и аз и Тери отидохме там да започнем издърпването им. Орехите бяха все още достатъчно зелени, можеха да се използват пак да зашеметят още риба надолу по реката, така че се предполагаше да ги запазим. Хванахме едно въже и започнахме да дърпаме, но бе наистина тежко и не успяхме.

— Идваме да ви помогнем — извика татко от лодката.

— Мисля, че трябва да го срежем — каза ми Тери. — Няма нужда да се напъваме толкова, та да ни излязат червата.

— Не се отказвам толкова лесно — отвърнах аз и вдигнах поглед да видя какво става с лодката.

Тя имаше дупка на дъното, така че татко и чичо Джийн не можеха да останат в реката дълго. Чичо Джийн трябваше да изгребва водата с канче за кафе, докато татко гребеше към брега. Когато измъкнаха лодката от водата, дойдоха да ни помогнат.

— По дяволите — изруга татко, — или орехите тежат колкото дял „Форд“, или мен силите са ме напуснали.

— Напуснали са те — отвърна чичо Джийн. — Не си онзи мъж, който беше някога. Не си мускулест тип в разцвета на мъжката си сила като мен.

Татко се ухили.

— По дяволите, ти си по-стар и от мен.

— Да — съгласи се чичо Джийн, — но се грижа добре за себе си.

— Ха! — изсмя се гръмко татко.

Чичо Джийн бе дебел като прасе, но без неговата индивидуалност. При все това бе едър и висок мъж, с широки рамене и силни бицепси с размера на конски врат. Татко дори не приличаше на негов роднина. Бе кльощав като врабец, с голямо шкембе и ако някога го видехте без шапка, то ще да е било, защото тя е изгнила и се е разпаднала на главата му. Той и чичо Джийн имаха общо осемнайсет зъба — и повечето бяха на татко. Мама казваше, че е така, защото не ги мият достатъчно и дъвчат тютюн. Понякога гледах изпитите им лица и се сещах за тиква, която гние насред полето. Знам, че е тъжна работа да си дотолкова отвратен от собствените си роднини, но така стояха нещата, до болка откровено.

Всички задърпахме въжето и накрая точно когато почти щяха да ми изхвръкнат червата от напъна, мрежата се показа отгоре. Само че не бе единствено тя. В нея се бе уловило нещо — подуто и бяло, от него висяха дълги нишки мокри водорасли.

— Я почакайте малко — каза татко и продължи да дърпа.

Тогава видях, че изобщо не е трева. Беше коса. А под нея бе лицето, огромно като кръгла луна, бяло като чаршаф и подпухнало като пухена възглавница. Не можах да го позная, докато не видях роклята. Бе единствената, която бях виждала Мей Лин Бакстър да носи — изпъстрена със сини цветя и толкова избеляла, че трудно би могло да се каже какъв цвят са били цветята първоначално, преди да й поокъсее мъничко, когато порасна.

Спомням си, че единственият път, когато я видях без нея, бе, когато аз, тя, Тери и Джинкс се измъкнахме една нощ и отидохме да се изкъпем във вира, в който обикновено плувахме. Бях си помислила, че е толкова красива там на лунната светлина. Гола-голеничка, добре оформена, с дълга до кръста, златиста на лунната светлина коса, а роклята виси на един клон край реката. Тя се движеше сякаш под звуците на музика, която ние не можехме да чуем. Тогава разбрах, че щеше да е от онези момичета, които карат свободните мъже да извръщат глави след тях, да поемат дълбоко дъх, а на женените — да им се приисква жените им да изгорят в пламъци. Факт — тя бе такова момиче!