Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

Беше пълна със зелени банкноти, дори имаше и малко монети. Имаше също и една стоножка. Мъртва и изсъхнала като сърцето на някой търговец.

— О, дявол да го вземе! — възкликна Джинкс.

— Това са много пари — рекох аз.

— Нямам това предвид — поясни Джинкс. — Погледнете тук.

Тя сочеше нещо в гроба. Било е точно под гърнето, което измъкнахме. Бяхме толкова развълнувани, че не сме го видели. Беше чене, покрито с пръст.

— Е — рече Тери, — това е гроб. Очаква се да има и кости.

— Да, но погледни натам — настоя Джинкс, като сочеше нещо.

Малко по-нататък имаше ръка. По нея все още имаше плът, а в нея — червеи.

— Тия червеи щяха да са изгризали всичко, ако човекът е бил погребан отдавна — рече Джинкс. — Този тук може да не е свеж като тазсутрешното мляко, но е доста отскоро в земята.

— Права е — потвърди Тери.

Изправи се, взе лопатата и започна внимателно да разкопава около тялото. Отне известно време, но накрая то цялото се показа. Беше мъж в костюм на тънко кафяво и бяло райе, леко полегнал на една страна, със свити към стомаха крака. Зъбите, които бяхме забелязали, бяха в черепа. Голяма част от него липсваше, но той нямаше потребност да си я получи обратно.

Белите райета в костюма му бяха придобили цвета на червената глина, на краката му нямаше обувки, само кафяви копринени чорапи със синя бродерия по тях. Още имаше късове плът по лицето, а върху черепа — кафява шапка с тясна периферия. Беше смачкана, но лесно можеше да се забележи, че, също като костюма, бе струвала доста пари и най-вероятно вървеше с някоя скъпа пура и златна верижка за часовник.

Тери застана на колене и ръце и огледа тялото.

— Още мирише — каза той. — Права си, Джинкс. Не е в земята чак толкова отдавна.

Разгърна втвърденото от пръстта сако на мъжа, краят на който бе залепнал за разлагащото се тяло, и се чу звук от разпаряне. Пребърка вътрешните джобове, но в тях нямаше нищо. Порови във външните, намери конци и копче. Махна шапката и когато го стори, черепът се поразпадна. Ясно се виждаше, че отзад главата му е размазана. Тери вдигна шапката, която бе тъмна отзад, и я размаха да си възвърне формата. Надникна вътре и въздъхна.

— Има етикетче с името му — рече. — Уорън Кейн.

Показа ни го. Аз въздъхнах.

— Не беше ли името му в дневника на Мей Лин? — попитах.

— Мъжът, с когото брат й е движел — обясни Тери. — Онзи, дето му помогнал да ограби банката. Сега знаем какво се е случило с тяхното партньорство.

— Сякаш не е било достатъчно, че са му взели и проклетите обувки — вметна Джинкс.

— Нека отгатна, бил е Джейк — рече Тери. — Звучи логично, че са дошли тук да закопаят парите, последвал е някакъв спор…

— Последвал? — повтори Джинкс.

— Започнал — поясни Тери. — После станало напечено, Джейк го убил, заровил го и сложил парите отгоре му. Предположението ми е, че вече са били изкопали дупката заради парите и на Джейк не му се е копаело повече. Вероятно го е изненадал отзад с лопатата.

— Може и да не е имало спор, а той е планирал да го убие — предположих аз.

— И това звучи логично — съгласи се Тери. — Убил го е, сложил парите отгоре му и взел обувките, защото ги харесвал. Вероятно би взел и шапката, и костюма, ако не бил ги изцапал с кръв, като цапардосал Уорън с лопатата.

— Жестоко и жалко за мъртвеца — намеси се Джинкс, — но може би трябва да преброим парите. Той май няма да стане по-мъртъв.

Преброихме ги два пъти. Имаше близо хиляда долара. Когато върнахме парите в торбата, почти бе станало нощ.

— Сякаш сме изкопали пиратско ковчеже — рече Джинкс.

— Така си е — съгласих се.

Джинкс се изкашля и добави:

— Ясно ви е, че това са доста пари, дори и да не изгорим тялото на Мей Лин.

— Трябва да се придържаме към плана — подчерта Тери.

— Така ли? — попитах аз.

— Така — настоя Тери. — Заради нея намерихме парите.

— Със сигурност ще похарчим доста от тях, за да стигнем до Калифорния — отбеляза Джинкс. — Бихме могли да ги използваме някъде по-наблизо.

— Звучи алчно — рече Тери. — Ако не беше тя, нямаше да знаем за тези пари и щом стана въпрос за това, те не са наши.

— Щом наистина в това е въпросът — отбеляза Джинкс, — те не са и нейни. Нито на брат й. На банката са.

— Мислите ли, че баща й знае къде са заровени? — попитах аз.

Тери поклати глава.

— Ако знаеше, щеше вече да ги е изровил и изпил. Не е точно от сорта „да пестим по мъничко за черни дни“. Джейк е казал на Мей Лин къде са, когато е бил болен, защото не е искал никой друг да знае. Тя очевидно не е имала време да ги изкопае и замине, преди нещата да се объркат.