Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

— Мислите ли, че е знаела за убития? — попитах и кимнах към дупката.

— Не знам — отвърна Тери. — Мисля, че когато Джейк е разбрал, че умира, я е накарал да начертае картата и не й е казал, че приятелчето, с което са обрали банката, лежи под тях. Чуйте, нали искаме да се измъкнем оттук?

Двете с Джинкс кимнахме в отговор.

— Ето го шанса ни — подчерта Тери. — И трябва да вземем Мей Лин с нас.

— Много си е добре в гробищата — рече Джинкс.

Тери я изгледа сърдито.

— Тя ни е приятелка.

— Беше — поправи го тя.

— Трябва ли да я забравим само защото е мъртва? — попита той.

— Аз не я забравям — възрази Джинкс. — Помня я наистина с добро. Казвам само, че е мъртва, че в тази торба има доста пари и не смятам, че е имала намерение да ги подели с нас.

— Има ли значение? — попита Тери.

— Имаш да купиш билети за автобуса, храна, за да стигнеш дотам, някъде да отседнеш и тъй нататък — изброи Джинкс. — Може да влезем в разходи и не съм сигурна, че точно така искаме да изхарчим парите.

— Мей Лин не е искала да свърши погребана в някой горещ парцел пръст в оная част на гробището, отделена за бедняци — рече Тери, — и не мисля, че ние трябва да го допуснем.

Трябва да си призная, че мисълта да я изкопаем, да изгорим тялото й и да изминем целия път чак до Холивуд, за да разпилеем праха й, ми изглеждаше все по-малко примамлива сега, когато имахме огромна торба с пари. Малко се срамувах от себе си заради тези мисли, но така стояха нещата.

— Е? — настоя Тери. — Не това искаме. Нали?

— Май не.

Джинкс изкриви лице в гримаса, после бавно си възвърна обичайното изражение.

— Е, добре — каза, а думите с усилие излизаха от устата й като някой плъх, който с мъка се измъква от тясна дупка. — Разбира се. Да я изгорим и да я замъкнем там.

— Добре — рече Тери. — Решено.

Тръгнахме да се връщаме, а Тери носеше торбата с парите от глиненото гърне. Когато стигнахме до полето със захарна тръстика, спряхме и аз отрязах пак да похапнем. Смятах, че след като бяхме така дълбоко затънали в кражбите, можехме да стигнем докрай и да нападнем тръстиката пак.

Нощният мрак се сгъстяваше, ние излязохме от полето, минахме покрай някакви дървета и излязохме на ливада с буйна трева. Пътят малко се различаваше от онзи, по който бяхме дошли, а от лунната светлина тревата приличаше на лъскава водна повърхност, вятърът шумолеше в нея, сякаш някой размяташе книжна торба, пълна с бонбони.

Като минахме по този път, стигнахме точно зад къщата, където бе живяла Мей Лин. Докато наближавахме, чувахме как устремно тече реката под нас, видяхме къщата и доловихме как скърца от вятъра. Клетъс си бе вкъщи, видяхме стария му камион, паркиран на пътеката, която извеждаше горе при къщата. Естествено, ако камионът не беше там, това не значеше, че не си е вкъщи. Понякога, когато се напиеше, го забравяше някъде, някой му го докарваше и оставяше пред тях — така поне казваше Мей Лин, а аз нямах никаква причина да се съмнявам в това. Затова бях предпазлива и извиках в очакване някой да ми отговори предния път, когато бяхме тук. Исках да се уверя, че той е разбрал, че сме там — ако си е бил вкъщи. Страх ме беше, че е от хората, които първо стрелят, а после задават въпроси.

Джинкс огледа нужника недалеч от нас.

— Ще трябва да се отбия да го използвам — каза тя.

— Не можеш ли да изчакаш? — попита Тери.

— Мога, ама няма да ти хареса после, като тръгнем да отиваме към лодката.

— Е, добре, побързай — примири се Тери. — Ще те чакаме до онова дърво.

Той посочи един голям бряст на хълма над реката.

Джинкс се втурна напред, шмугна се в нужника и затвори вратата.

Тери и аз отидохме до бряста, седнахме един до друг под него, облегнахме гърбове на ствола му. Тери постави торбата с парите между краката си и се загледа към къщата на Мей Лин и камиона, паркиран до нея.

— Мислиш ли, че вече е научил за нея? — попита ме.

— Не знам, но не ми се ще вече да му казвам. Особено след като изровихме парите, които синът му е откраднал, и мислим да изкопаем и дъщеря му. Не знам дали ще мога да го погледна в очите.

— Не ми пука — каза Тери. — С тези пари можем да се махнем оттук.

— Разделени на три, няма да стигнат задълго — отбелязах аз. — Добър старт е, но само толкова.

— Само това ми е нужно — рече Тери. — Добър старт. Аз съм като птица, която някой е настъпил по опашката. Не мога да излетя. Вторият ми баща чул какви слухове се разнасят за мен, за мен и едно момче, което идваше на гости, преди той да се ожени за мама. Тези клюки не са верни. Ала той им вярва и се отнася зле с мен, говори ми лоши неща и наранява чувствата на майка ми. Вади й душата, сякаш е просто някое празноглаво момиче. И как така го е приел това за мен? Как другите може да си го мислят? На теб приличам ли ти на обратен?