Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Тъй като почти се бе зазорило, публичният дом бе почти празен. Жените се бяха преоблекли в по-удобни дрехи. В общата зала не се виждаха мъже. Малкото останали клиенти спяха дълбоко. Когато слънцето се издигнеше над градските стени, работничките щяха да ги разбудят и да ги отпратят обратно при съпругите или делата им.

— Добре дошъл, Трен — приветства го жена на средна възраст с огненочервена коса и съответстващо червило. — От много време не си благоволявал да ни посетиш.

Забелязала Арон, тя се усмихна.

— Това ли е младият Фелхорн? Той много прилича на баща си. Довел си го на правилното място. Разполагам с млади момичета, които знаят как да бъдат нежни, за да…

— Достатъчно.

Думата му се стовари отгоре й като плесница. Тя стисна устни, а радостта напусна очите й, заменена от пресметлив поглед.

— Хубаво. Защо си тук?

Трен умишлено не й обърна внимание. Вместо това погледна към сина си, за да се увери, че е привлякъл вниманието му, сетне поде наставленията.

— Това е Алена. Тя отговаря за жените тук. От полза е по-младите момичета да отговарят директно пред жена. А опитът й й позволява да се убеди, че те знаят как да изпълняват задълженията си подобаващо. Във всеки публичен дом има по една като нея. Тези жени никога не са глупави и винаги са опасни. И са по-добре информирани от всички останали в града. В леглото мъжете оглупяват.

— Понякога и извън него — отбеляза Алена.

Трен се усмихна заплашително.

— Къде е Били? — попита той. Жената посочи към стълбище, отвеждащо към покрит балкон.

— Остави мечовете си тук — рече тя. — Не ти трябват, щом си дошъл по работа.

Опасната усмивка не напусна лицето на Трен.

— Ти не можеш да ми нареждаш. А смъртта винаги е моя работа.

Арон остана изненадан от спокойната реакция на жената. Изглежда тя бе заплашвана често и беше свикнала. Или не ценеше живота си.

— Задръж си ги тогава. Само повтарям заръчаното от Били. Би трябвало да знаеш това.

Трен я отпрати с небрежен жест и се отправи към стълбището. Арон го последва.

Били Прайс беше дебелак, който компенсираше с килограми ниския си ръст. Когато бащата и синът влязоха, той побърза да се изправи. При движението шкембето му се раздвижи като гъста сметана. А когато се усмихна, два липсващи зъба придадоха детинско излъчване на усмивката му. Как ли подобен човек можеше да управлява бардак? Ако баща му не бе му забранил да говори, юношата щеше да попита.

— Добре дошли, добре дошли — каза тлъстият и плесна с ръце. Столът, в който бе седял по-рано, изглеждаше нищожно малък в сравнение с тялото му. Зад него се издигаше украсен парапет, от който се откриваше прекрасна гледка към града. — Каква чест да посетите скромното ми убежище. Рядко при нас се отбиват такива въздигнати люде като вас, първомайсторе.

Той продължаваше да лее комплименти, които се стичаха като мед от езика му и притежаваха естественото звучене на ручей. Част от незададения Аронов въпрос бе изяснена.

— Идваме по работа — каза Трен, отпуснал ръце върху дръжките на мечовете си. Той леко се приведе напред, така че плащът да скрива движението на ръцете му.

— Но разбира се. Защо в противен случай благороден човек като вас би си правил труда да цапа ръцете си с дръжката на вратата на нищожната ми обител. Седнете, моля ви, не бива да стоите.

Трен остана прав, но кимна на Арон, който послушно седна.

— Преглеждах счетоводните ти книги — каза Трен. Лицето му представляваше ледена маска. — И нещо ми се стори странно. Може би знаеш какво имам предвид, Били?

— Странно? — повтори дебелият. Усмивката му бе великолепна, освен това трябваше да му се признае, че той не се потеше — забележително постижение за човек с неговите мащаби. Арон го наблюдаваше внимателно, дирейки да зърне познатите признаци за вина. До този момент не забелязваше нищо. — Разбира се, че нещата ще са малко странни. Аз отговарям за място, където мъжете плащат за странни неща. Противни неща, които не бих се осмелил да обсъждам пред едно младо момче. Но аз съм си платил всичко. Не бих се осмелил да мамя човек като вас.

— Именно плащанията ти ме заинтригуваха. По-точно: сумите, които си платил.

— Какво не е наред с тях? — попита Били. — С риск да прозвуча самонадеяно, аз плащам повече от всеки друг публичен дом във Велдарен! Зная, защото чувам как останалите собственици хленчат, но аз се усмихвам и им казвам, че влагам парите си добре, като плащам на Трен за защита.

— Именно.

Арон забеляза дясното ъгълче на устата на дебелия да трепва. Баща му бе нацелил нещо.