Роберт Маккаммон - Границата

И точно когато Итън се канеше да отлепи длани от камъните и да се подготви да срещне смъртта си навярно, усети стряскаща горещина внезапно да се надига от дълбините на тялото му, тя изпържи плътта му отвътре. Може би, каза си, е като вълна електричество, което прогори ушите му и запука в косата му — или пък нямаше нищо общо, а беше просто усещане за твърда вяра, че ще успее, щом иска да спаси себе си и другите, и също толкова бързо насред царящия хаос и вихрещо се насилие усети как част от него — загадъчна част, която дори не проумяваше — набира чутовна сила.

Усети я да се изсипва от тялото му като водовъртеж и да влива волята си в пръстта.

Земята простена като пробуждащ се от дълга и мъчителна дрямка старец. След това старецът се протегна и отърси и в този миг целият хълм се надигна.

Не беше плавно движение. Пукнатини препуснаха по пътното платно и в прозорците на апартаментите зад Итън се трошаха стъкла. Жилищните блокчета в „Пантър Ридж“ стенеха с цепещо се дърво и откачащи се от опорите си тераси. Но стената отърси част от катерачите и обстреля с прахоляк и остри парченца деформираните лица на онези отдолу. Мнозина от защитниците нападаха на колене и някои дори рухнаха от мостчето. Итън също се озова коленичил, но се изправи несигурно, без да отлепя длани от камъните. Имаше чувството, че е част от самата земя, че направлява гърчовете ѝ през заземяващата стихия на камъка, но въпреки това сърцето му препускаше като лудо и той вече беше прехапал долната си устна до кръв.

Една от наблюдателните кули рухна, а картечарят скочи от нея, за да се спаси. Склонът на хълма се разлюля отново, още по-яростно и мнозина от сиваците изгубиха хватката си върху стената. Падаха — чудовища, преплетени в чудовища.

Третата тръпка беше най-гневната.

От стените с експлозивен трясък се откъртиха огромни камъни. От прозорците на апартаментите блъвнаха още стъкла. Целият „Пантър Ридж“ се разтресе с тътена на разпадащи се древни планини. По склона зейнаха и се заусукваха пукнатини. Сиваците се олюляваха и пропадаха в тях, а пукнатините се разширяваха до два-три фута. Мнозина от нападателите останаха заклещени вътре, когато те се затвориха отново, скалите стържеха в деформираната плът и смазваха заразени от извънземните кости. Ноктести ръце посягаха от новите си гробове и мачкаха въздуха, докато не застинат неподвижни.

Това нападение от страна на земята, което продължи с поредица по-слаби земетресения, стигаше да докаже, че сиваците в по-голямата си част са запазили инстинкта си за самосъхранение. Те се обърнаха и побягнаха по хълма, мнозина влачеха със себе си мъртъвци, за да похапнат от тях по-сетне. Бяха нахлули с крясъци, но си тръгваха тихомълком, сякаш засрамени. Някои поглеждаха през бодливите си рамене и посланието им беше почти същото като девиза, написан на стената на жилищния комплекс: Утре е нова нощ .

А след това те се превърнаха просто в гмеж от обезобразени силуети, които тичаха, влачеха се, куцукаха в мрака по подножието на хълма и след още миг напълно се скриха от поглед.

Земните трусове стихнаха.

Итън свали ръце от камъните. Задачата му — колкото и невероятна да беше — приключи. Дланите и пръстите му пареха от горещината. Къпеше се в студена пот и дишаше тежко, беше уплашен до смърт, замаян и дезориентиран, но беше усетил, че избликналата от него изумителна мощ се прибра в скривалището си дълбоко в тялото му, успокоява се и се смълчава.

Каквото и да бе въплъщавал през последните няколко минути, сега отново си беше просто хлапето, което искаше да построи много готин модел на „Видимият човек“.

Озарен от жълтата светлина на лампата, Джон Дъглас докладва:

— Седем мъртви и дванадесет ранени. Имам и шестима със счупвания. Джейн Питърсън няма да преживее контузиите си. Мисля и че трябва да преместим трупа на Мич Вандервиър колкото се може по-скоро, как смятате?

— Несъмнено — съгласи се Оливия.

Очите ѝ бяха кървясали и обградени с тъмни кръгове. Седеше зад бюрото в апартамента си и беше наредила на плота проклетите жълти правителствени бланки и няколко тънкописеца в черен кожен калъф. Беше извадила от най-долното чекмедже на бюрото подаръка, който Винсент шеговито ѝ беше поднесъл на петдесетия ѝ рожден ден преди четири години — топка „Магическата осмица“ 3 3 Magic 8 Ball — играчка (условно детска), която се използва за гадаене на бъдещето. Названието идва от топката с номер 8 в билярда, която е черна с бял надпис. с все черното мастило вътре и плаващия в него икосаедрон. Беше я оставила на плота пред себе си — просто частица от миналото. Частица, която е преминала през много ужасии и битки, за да достигне до днешния ден. Беше и част от Винсент и живота им заедно, който сега приличаше на магическа измишльотина — време на радост, което бе много трудно да си припомниш. Но „Магическата осмица“ връщаше капка от усещането. Мъничка капчица. La parte mas pequena. Оливия не взимаше решения с помощта на топката, но понякога… понякога си мислеше да опита, понеже нищо чудно Винсент да успее да се свърже с нея, да я напътства и утешава през черното мастило на неизвестността.